Там тя си спомни, че главната й работа за деня беше петицията до краля за вдигането на ветото му. От това последва, че вместо да продължи пътя си, тълпата зачака на Карусел.
Измина час и тя започна да става нетърпелива и би се разотишла, но съвсем не такава беше целта на водачите й. Там имаше хора, които вървяха от група на група и казваха:
— Останете! Ама останете де! Кралят ще даде одобрението си. Да не се връщаме у дома без одобрението му, защото ще трябва да започваме отначало.
Тълпата намираше, че тези хора са напълно прави. Но в същото време размишляваше, че това знаменито одобрение ги кара доста да чакат. Бяха гладни. Навсякъде викаха за това.
Хлябът вече не беше скъп. Но нямаше работа, нямаше пари и колкото и да беше евтин хлябът, все още не го раздаваха безплатно.
Всички тези хора бяха станали в пет часа сутринта, мнозина от тях бяха напуснали одъра, на който си бяха легнали, без да ядат предишната вечер. Всички тези хора, работниците с техните жени, майки с техните деца, всички те бяха тръгнали с неясната надежда, че кралят ще одобри декрета.
Кралят обаче ни най-малко не изглеждаше разположен да го одобри.
Беше горещо и бяха жадни. Гладът, жаждата и горещината карат кучетата да побесняват.
Е, добре, този беден народ чакаше и търпеше.
При все това започнаха да разтърсват решетките на портите на двореца.
Един общинар се появи в двора на Тюйлери и надуто се обърна към народа.
— Граждани — каза той, — това е жилището на краля и да влезем въоръжени би било насилие. Кралят има доброто желание да получи петицията ви, но представена само от двайсет депутати.
И така депутатите, които тълпата очакваше и за които мислеха, че са от един час при краля, още не бяха въведени! Изведнъж откъм кейовете се чуха силни викове.
Това бяха Сантер и Сен-Юрюж на конете си и Тероан на нейното оръдие.
— Е, добре, какво правите пред тази решетка? — викаше Сен-Юрюж. — Защо не влезете?
— Наистина — казаха мъжете от тълпата, — защо ли пък да не влезем?
— Ами виждате, че вратите са затворени — отбелязаха множество гласове.
Тероан скочи от своето оръдие.
— То е заредено — каза тя, — накарайте вратите да хвръкнат във въздуха с едно гюле.
И насочиха оръдието срещу вратата.
— Почакайте! Почакайте! — викаха двама общинари. — Без насилие — ще ви отворим.
И наистина те налегнаха лоста, който затваряше двете крила — лостът се размърда и вратите се отвориха.
Всички се хвърлиха напред. Искате ли да знаете какво е тълпа и какъв ужасен порой представлява тя?
Е, добре, тълпата влезе. Оръдието, повлечено, търкаляно от нейните вълни, пресече с нея двора, изкачи стъпалата и се оказа на горната площадка на стълбите! На горната площадка бяха общинските служители с ешарфове.
— Какво смятате да правите с това оръдие? — попитаха те. — Оръдие в апартаментите на краля! Мислите ли, че ще постигнете нещо с подобно насилие?
— Вярно е — отвърнаха хората, самите те, учудени как оръдието се е оказало там.
И те го обърнаха и поискаха да го свалят. Оста се закачи за една врата и ето че дулото на оръдието беше обърнато към множеството.
— Хубаво! Има артилерия дори в апартаментите на краля! — викаха онези, които пристигаха сега и не знаеха как това оръдие се е оказало там, не разпознавайки оръдието на Тероан и мислейки, че е поставено там срещу тях.
В това време по заповед на Муше двама мъже режеха, дялаха и разбиваха рамката на вратата и освобождаваха оръдието, което се беше свлякло във вестибюла. Тази операция, имаща за цел да освободи оръдието, ги накара да мислят, че разбиват вратите с удари на брадва.
Почти двеста благородници бяха притичали в двореца не с надеждата да го защитят, но мислеха, че е дошъл краят на дните на краля и идваха да умрат с него.
Освен това там беше и старият маршал Дьо Муши, господин Д’Ервили, командир на уволнената конституционна гвардия, Аклок, командир на батальон от Националната гвардия, трима гренадири от батальона на предградието Сен Мартен, останали сами на поста си, господата Лекрозние, Бридо и Госе, един човек, облечен в черно, който веднъж вече беше дотичал, за да предложи гръдта си на куршумите на убийците, чиито съвети непрестанно биваха отхвърляни, и който в дни на опасност, които се бе опитвал да предотврати, идваше да застане като последна преграда между тази опасност и краля — Жилбер.
Обезпокоени от ужасяващия шум на множеството, кралят и кралицата малко по малко привикнаха към него. Беше три и половина часа следобед. Те се надяваха денят да завърши така, както бе започнал. Кралското семейство се беше събрало в стаята на краля.