Изведнъж звукът от ударите на брадвите отекна чак до стаята, надделя над шума от възгласите, който приличаше на далечен рев на буря. В този момент един човек се устреми в спалнята на краля, викайки:
— Сир, не се отделяйте от мен. Отговарям за всичко!
140.
В която кралят вижда, че има известни обстоятелства, при които без да си якобинец, може да сложиш червения калпак на главата си
Този човек беше доктор Жилбер. Той се появяваше в почти периодични промеждутъци и във всички големи перипетии на драмата, която се разгръщаше.
— А! Докторе, това сте вие! Какво става? — попитаха едновременно кралят и кралицата.
— Това, че дворецът е завладян, сир — каза Жилбер, — и народът вдига този шум, който чувате, искайки да ви види.
— О! — извикаха едновременно кралицата и госпожа Елизабет. — Ние няма да се отделяме от вас, сир!
— Би ли могъл кралят да ми даде за един час властта, която има капитанът на един кораб над съда си по време на буря? — каза Жилбер.
— Давам ви я — каза кралят.
В този момент командващият Националната гвардия Аклок се появи на свой ред на вратата блед, но решен да защитава краля докрай.
— Господине — провикна се Жилбер, — ето ви краля. Той е готов да ви следва. Заемете се с него.
После към краля:
— Вървете, сир, вървете!
— Но аз — извика кралицата, — аз искам да последвам съпруга си!
— А аз брат си! — извика госпожа Елизабет.
— Последвайте брат си, госпожо — каза Жилбер на госпожа Елизабет. — Но вие, госпожо, останете! — добави той, обръщайки се към кралицата.
— Господине!… — каза Мария-Антоанета.
— Сир! Сир! — извика Жилбер. — За Бога, помолете кралицата да ми се довери или не отговарям за нищо.
— Госпожо — каза кралят, — слушайте господин Жилбер и ако потрябва, подчинете се на заповедите му.
После добави към Жилбер:
— Господине, поемате ли отговорността за кралицата и дофина?
— Сир, отговарям за тях или ще умра заедно с тях! Това е всичко, което един лоцман може да каже по време на буря.
Кралицата поиска да направи едно последно усилие, но Жилбер разпери ръце, за да й прегради пътя.
— Госпожо — каза й той, — вас, а не краля, ви заплашва истинска опасност. Погрешно или не, но ви обвиняват за съпротивата на краля. Така че вашето присъствие само ще го изложи на опасност, без да го защити. Изиграйте ролята на гръмоотвод — отклонете мълнията, ако можете!
— Тогава, господине, нека мълнията падне само върху мен и пощади децата ми!
— Вече грантирах пред краля за вас и за децата ви, госпожо. Следвайте ме!
После, като се обърна към госпожа Дьо Ламбал, която беше пристигнала преди месец от Англия и преди три дни от Вернон, и към останалите дами на кралицата, Жилбер добави:
— Следвайте ни!
Другите придворни дами на кралицата бяха принцеса Дьо Тарант, принцеса Дьо Тремуй, госпожите Дьо Турзел и Мако, както и Дьо ла Рош-Еймон.
Жилбер познаваше вътрешността на замъка. Той се ориентира.
Онова, което търсеше, беше някоя голяма зала, където всички можеха да виждат и да чуват. Това беше първото укрепление за преодоляване. Той щеше да постави кралицата, децата й и придворните дами зад това укрепление, а сам щеше да остане пред него.
Той помисли за залата на съвета. За щастие тя все още беше свободна.
Той натика кралицата, децата и принцеса Дьо Ламбал в нишата на един прозорец. Минутите бяха толкова скъпоценни, че вече нямаше време да говори — вече блъскаха по вратите.
Той довлече тежката маса на съвета пред прозореца. Укреплението беше поставено.
Принцесата стоеше права на масата, до седналия си брат. Кралицата се намираше зад тях — невинността защитаваше непопулярността. Мария-Антоанета тъкмо обратното, искаше да застане пред децата си.
— Така е добре — извика Жилбер с тона на генерал, който командва решаваща маневра. — Не мърдайте!
И понеже тресяха вратата и се виждаше една вълна от жени сред този ревящ прилив, той изтегли резетата и каза:
— Влезте, граждани! Кралицата и нейните деца ви очакват!
След като вратата се отвори човешката вълна нахлу като през разкъсана дига.
— Къде е Австрийката? Къде е госпожа Вето? — викаха петстотин гласа.
Това беше ужасният момент.
Жилбер разбра, че в този върховен момент цялата власт се изплъзва от ръцете на хората и преминава в ръцете на Бога.
— Спокойствие, госпожо! — каза той на кралицата. — Няма нужда да ви напомням да бъдете добра.
Една жена предшестваше останалите, с разпилени коси, вдигнала една сабя над главата си, красива от гнева, а може би от глада.