— Къде е Австрийката? — викаше тя. — Тя ще умре от моята ръка.
Жилбер я хвана за ръката и като я отведе пред кралицата, каза:
— Ето я!
Тогава кралицата попита с най-благия си глас:
— Направила ли съм нещо лошо лично на вас, дете мое?
— Нищо, госпожо — отвърна жителката на предградията, учудена едновременно от благостта и величието на Мария-Антоанета.
— Е, добре, тогава защо толкова искате да ме убиете?
— Казаха ми, че вие сте тази, която ще погуби нацията — запелтечи девойката, свеждайки върха на сабята си към паркета.
— Тогава са ви излъгали. Омъжих се за краля на Франция. Аз съм майка на дофина, на ето това дете, вижте го… Аз съм французойка, няма да видя никога отново моята страна — не бих могла да бъда щастлива или нещастна другаде, освен във Франция… Уви! Бях щастлива, когато ме обичахте!
И кралицата въздъхна. Девойката пусна сабята си да падне и се разплака.
— Ах, госпожо! — каза тя. — Не ви познавах — простете ми! Сега виждам, че сте добра!
— Продължавайте така, госпожо — каза съвсем тихичко Жилбер, — и не само ще бъдете спасена, но след четвърт час целият този народ ще е в краката ви.
После, поверявайки кралицата на двама или трима национални гвардейци, които бяха дотичали, и на военния министър Лажар, който беше влязъл заедно с народа, той изтича при краля.
Кралят се беше сблъскал с почти подобна сцена. Луи XVI се беше затичал по посока на шума. В момента, в който влезе в Залата на биволското око, вратите бяха разбити и през отворите преминаваха върховете на байонетите, остриетата на копията и брадвите.
— Отворете! — извика кралят. — Отворете!
— Граждани — каза високо господин Д’Ервили, — безполезно е да разбивате вратата — кралят иска тя да бъде отворена.
В същото време той вдигна резетата и завъртя ключа. Вратата, наполовина разбита, изскърца на пантите си.
Господин Аклок и херцог Дьо Муши бяха набутали краля в нишата на един прозорец, докато няколкото намиращи се там гренадири побързаха да обърнат и струпат пейките пред него.
Като видя, че тълпата изпълва залата с викове, проклятия и ревове, кралят не можа да се сдържи и извика:
— При мен, господа!
Четирима гренадири веднага извадиха сабите си от ножниците и се наредиха около него.
— Сабите в ножниците, господа! — викна кралят. — Стойте до мен, това е всичко, което искам от вас.
Действително, за малко да стане късно. Светкавицата, която бе избликнала от остриетата на сабите, бе заприличала на предизвикателство. Един човек в дрипи, с оголени ръце и пяна на устата, се нахвърли върху краля.
— Ах! Ето те, Вето! — каза му той.
И се опита да нанесе удар с острието на един нож, натъкнато на края на една тояга.
Един от гренадирите, който въпреки заповедта на краля не беше прибрал сабята си в ножницата, наведе тоягата с нея. Но тогава самият крал, напълно дошъл на себе си, отстрани с ръка гренадира, като каза:
— Оставете ме, господине! От какво мога да се страхувам сред моя народ?
И като направи крачка напред, Луи XVI с величие, на което не биха могли и да повярват, че е способен, със смелост, която би се сторила странна, подложи гръдта си на оръжията от всякакъв вид, насочени срещу него.
— Тишина! — каза сред тази ужасяваща глъчка един мощен глас. — Искам да говоря.
Звукът от оръдеен изстрел напразно би се опитал да прозвучи сред тези възгласи и крясъци и при все това, при звука на този глас, воплите и крясъците спряха.
Това беше гласът на месаря Лежандр. Той се приближи до краля така, че почти го докосваше.
Около него се образува кръг. В този момент във външния край на кръга се появи един човек и зад страховития заместник на Дантон кралят разпозна бледото, но спокойно лице на доктор Жилбер.
С един въпросителен поглед го попита: „Какво направихте с кралицата, господине?“
Една усмивка на доктора му отговори: „Тя е на сигурно място, сир!“
Кралят поблагодари със знак на Жилбер.
— Господине! — каза Лежандр, обръщайки се към краля.
При тази дума „господине“, която сякаш означаваше сваляне от престола, кралят се обърна, сякаш го беше ухапала змия.
— Да, господине… Господин Вето, на вас говоря — каза Лежандр. — Така че слушайте ни, защото сте създаден, за да слушате. Вие сте един лъжец. Вие винаги сте ни лъгали и все още ни лъжете. Но внимавайте! Мярата се препълни и народът се умори да бъде ваша играчка и ваша жертва!
— Е, добре, слушам ви, господине — каза кралят.
— Толкова по-добре! Знаете ли какво сме дошли да направим тук? Дошли сме да поискаме от вас да одобрите декретите и да върнете министрите… Ето нашата петиция.