Действително нещата завършиха така.
На двайсет и първи Събранието обяви, че никакви събрания на граждани няма вече да бъдат допускани. Това означаваше непризнаване, нещо повече, осъждане на деянията от предния ден.
Вечерта на двайсети Петион пристигна в Тюйлери, когато всичко беше свършило.
— Сир — каза той на краля, — дойдох в този час само за да се осведомя за положението на Ваше Величество.
— Учуден съм — отвърна кралят. — Това все пак продължава твърде дълго!
На другия ден конституционалистите, роялистите и фьойаните поискаха в Събранието обявяване на военно положение. Знае се, че обявяването на този закон за пръв път доведе до прецедента на 17 юли на Марсово поле.
Петион изтича в Събранието.
Обосноваваха това искане с новите сборища, които съществуваха, както казваха те.
Петион подчерта, че никакви нови сборища не съществуват. Той гарантира за спокойствието в Париж. Обявяването на военно положение беше отхвърлено.
Като излезе от заседанието към осем часа вечерта, Петион отиде в Тюйлери, за да успокои краля за положението в столицата. Той беше придружен от Сержан — гравьор на мед и шурей на Марсо, той бе член на общинския съвет и един от началниците на полицията. Двама-трима членове на общинския съвет се присъединиха.
Докато пресичаха двора откъм Карусел, те бяха оскърбявани от рицарите на ордена „Свети Луи“, от конституционните гвардейци и националните гвардейци. Беше атакуван лично Петион. Сержан, въпреки ешарфа, който носеше, беше ударен по лицето и в гърдите и дори бе съборен от удар с юмрук!
Едва Петион беше въведен и разбра, че е дошъл да търси битка. Мария-Антоанета му хвърли един от онези погледи, които само очите на Мария-Терезия знаеха да изстрелват, — два лъча на омраза и презрение, две мълнии, страховити и светкавични.
Кралят вече знаеше какво е станало в Събранието.
— Е, какво, господине — каза той на Петион, — значи вие твърдите, че спокойствието в столицата е възстановено?
— Да, сир — отвърна Петион, — народът ви се представи, той е спокоен и удовлетворен.
— Признайте, господине — подхвана кралят, влизайки в битката, — признайте, че вчерашният ден е един голям скандал и че общината не направи нито онова, което беше длъжна, нито онова, което можеше да направи.
— Сир — прекъсна го Петион, — общината изпълни дълга си. Общественото мнение ще отсъди.
— По-добре кажете цялата нация, господине.
— Общината не се страхува от съда на нацията.
— И какво е в този момент положението в Париж?
— Спокойно, сир!
— Това не е вярно!
— Сир…
— Замълчете!
— Един магистрат на народа няма защо да мълчи, сир, когато изпълнява дълга си и говори истината.
— Добре, тогава се оттеглете.
Петион се поклони и излезе.
Кралят беше толкова освирепял, лицето му носеше израза на такъв дълбок гняв, че кралицата, тази сприхава жена, тази храбра амазонка, беше уплашена.
— Боже мой — каза тя на Рьодерер, когато Петион изчезна, — не намирате ли, че кралят беше твърде остър и не се ли страхувате, че тази острота ще му навреди пред парижаните?
— Госпожо — отвърна Рьодерер, — на никого няма да се стори учудващо, че кралят е накарал един от неговите поданици, на когото липсва почтителност, да замълчи.
На другия ден кралят писа на Събранието, за да се оплаче от това оскверняване на двореца, на монархията и на краля.
После изготви една прокламация до своя народ.
Така че той имаше два народа — народът, който направи двайсети юни, и народът, на когото се оплакваше.
На двайсет и четвърти кралят и кралицата направиха преглед на Националната гвардия и бяха посрещнати с ентусиазъм.
На същия ден управата на Париж отстрани от длъжност кмета. Кой й придаде подобна дързост? Три дни по-късно нещата се изясниха.
Лафайет беше тръгнал от лагера си с един-единствен офицер, пристигна в Париж на двайсет и седми и отседна у приятеля си господин Дьо ла Рошфуко.
През нощта предупредиха конституционалистите, фьойаните и роялистите и се заеха да подготвят трибуните за следващия ден, когато генералът се яви в Събранието.
Три залпа от аплодисменти го посрещнаха. Но всеки един от тях беше потушен от мърморенето на жирондистите. Разбраха, че заседанието щеше да е от онези ужасни събирания.
Генерал Лафайет беше един от откровено най-храбрите хора, които съществуваха. Но храбростта не е дързост — много рядко един човек е наистина храбър и в същото време дързък.
Лафайет разбираше опасността, която го заплашва. Сам срещу всички, той щеше да заложи остатъка от своята популярност — ако я загубеше, се погубваше заедно с нея. Ако спечелеше, можеше да спаси краля.