Кралицата не можа да продължи — силите я напуснаха. Тя избухна в ридания.
Тогава госпожа Кампан стана и побърза да приготви една чаша подсладена вода с етер. Но кралицата й направи знак с ръка.
— Нервните болести, бедна ми Кампан — каза тя, — са болести на щастливите жени. Но всички лекарства на света не могат да направят нищо срещу болестите на душата! Откакто започнаха нещастията ни, не чувствам тялото си. Чувствам само съдбата си… Не казвайте нищо за това на краля и идете да го намерите.
Госпожа Кампан се колебаеше дали да се подчини.
— Е, добре, какво има? — попита кралицата.
— О, госпожо! — провикна се госпожа Кампан. — Искам да ви кажа, че направих за Ваше Величество един корсет, подобен на нагръдника на краля, и на колене умолявам Ваше Величество да го сложи.
— Благодаря, скъпа Кампан — каза Мария-Антоанета.
— А! Значи Ваше Величество го приема? — извика радостно камериерката.
— Приемам го в израз на благодарност за преданите ви намерения. Но няма да го сложа.
После хвана ръката й и добави с тих глас:
— Ще бъда твърде щастлива, ако ме убият! Боже мой! Те биха направили повече, отколкото вие, давайки ми живота — те биха ме освободили… Хайде, Кампан! Хайде!
Госпожа Кампан излезе. Беше й време — тя се задушаваше.
В коридора срещна краля. Като я видя, той се спря и й протегна ръка. Госпожа Кампан улови кралската ръка и поиска да я целуне. Но кралят, като я привлече към себе си, я разцелува по двете бузи. После, преди тя да се е съвзела от учудването, каза:
— Елате!
Кралят тръгна пред нея и като спря във вътрешния коридор, който водеше от спалнята му до тази на дофина, потърси с ръка една пружина и отвори един съвършено скрит в стената шкаф, така че отворът се губеше сред кафявите жлебове, които образуваха затъмнената част на тези боядисани камъни. Това беше железният шкаф, който бе вдълбал в стената и бе направил ключалката му с помощта на Гамен.
В този шкаф имаше една голяма чанта, пълна с документи, и един от рафтовете издържаше тежестта на няколко хиляди луи.
— Дръжте, Кампан — каза кралят, — вземете тази чанта и я отнесете у вас.
Госпожа Кампан се опита да повдигне чантата, но тя беше твърде тежка.
— Сир — каза тя, — не мога.
— Почакайте, почакайте — каза кралят.
И като заключи шкафа, който, веднъж заключен, ставаше отново съвършено невидим, той взе чантата и я отнесе чак до стаята на госпожа Кампан.
— Така! — каза той, избърсвайки челото си.
— Сир — попита госпожа Кампан, — какво трябва да правя с тази чанта?
— Кралицата ще ви каже и в същото време ще ви съобщи какво съдържа.
И кралят излезе. За да не се вижда чантата, госпожа Кампан я плъзна с усилие между двата дюшека на леглото си и като влезе при кралицата, каза:
— Госпожо, при мен има една чанта, която кралят току-що донесе. Той ми каза, че Ваше Величество ще ме осведоми какво съдържа и какво трябва да правя с нея.
Тогава кралицата постави ръката си върху тази на госпожа Кампан, която чакаше отговора, застанала права до леглото й.
— Кампан — каза тя, — това са неща, които биха били смъртоносни за краля, ако, дано на Бог не е угодно, се стигне до процес срещу него. Но в същото време и той несъмнено иска да ви кажа това, в тази чанта има отчет за едно заседание на съвета, на което кралят е дал своето мнение против войната. Той накара всички министри да го подпишат и в случай на процес той разчита, че колкото другите неща могат да му навредят, толкова това може да му бъде полезно.
— Но, госпожо — попита почти уплашено камериерката, — какво трябва да се направи?
— Каквото искате, Кампан, само да са на сигурно място. Единствено вие ще бъдете отговорна. Единствено вие няма да се отдалечите от мен, дори когато вече няма да сте на служба — обстоятелствата са такива, че в един или друг момент може да имам нужда от вас. В такъв случай, Кампан, понеже вие сте една от онези приятелки, на които може да се разчита, искам да сте ми под ръка…
Дойде празникът 14 юли.
Заради революцията ставаше въпрос не да бъде убит Луи XVI — вероятно на никого дори не му беше хрумвала тази мисъл, — а да бъде обявен триумфът на Петион над краля.
Както бяхме казали, на следващия ден след 20 юни Петион беше временно отстранен от управата на Париж. Това би било нищо без одобрението на краля. Но отстраняването бе потвърдено от една кралска прокламация, изпратена на Събранието.