Обаче Бийо не се обезпокои много относно непоникналата ръж и полягането на житата. Но на него самия му стана зле, когато научи за припадъка на Катрин.
Добрият татко Бийо си знаеше, че едно младо момиче с темперамента и силата на Катрин не припада без причина по широките пътища.
Впрочем той здравата бе разпитал Питу и известната предпазливост, която Питу бе вложил в отговорите си, бе накарала Бийо неведнъж да поклати глава и да повтаря:
— Мисля, че е време да се прибера там…
Жилбер, който сам бе изпитал онова, което може да изстрада едно бащино сърце, този път разбра какво става в сърцето на Бийо, когато той му разказа новините, донесени от Питу.
— Вървете, скъпи Бийо, щом фермата, земята и семейството ви призовават. Но не забравяйте, в името на родината, че при неотложни случаи разчитам на вас.
— Само една дума, господин Жилбер — отвърна добрият чифликчия, — и за дванайсет часа ще бъда в Париж.
Тогава, след като прегърна Себастиен, който след една щастливо прекарана нощ бе извън всяка опасност, след като стисна фината и деликатна ръка на Жилбер в двете си широки длани, Бийо пое по пътя към фермата си, която бе напуснал за седмица и откъдето бе отсъствал три месеца.
Питу го последва, отнасяйки — пожертвование от доктор Жилбер — двайсет и пет луи, предназначени да подпомагат облеклото и екипировката на Националната гвардия в Арамон.
Себастиен остана при баща си.
16.
Примирие
Една седмица бе изминала от събитията, които току-що разказахме, до деня, когато отново вземаме за ръка читателя, за да го заведем в двореца Тюйлери, който отсега нататък ще бъде главен театър на катастрофите, които предстои да се случат.
О, Тюйлери! Съдбоносно наследство, завещано от кралицата на свети Вартоломей, от чужденката Катерина де Медичи на нейните потомци и наследници. Дворец на главозамайването, който привлича, за да погълне. Какво обаяние има в твоето зинало преддверие, където изчезват всички тези короновани луди, които искат да бъдат наричани крале и не се смятат за наистина помазани, освен когато са заспали под твоя цареубийствен покрив, и които ти изхвърляш едни след други, тези като обезглавени трупове, онези като бегълци без корона?
Няма съмнение, има някаква съдбоносна магия в твоите камъни, гравирани като някое бижу на Бенвенуто Челини. Няма съмнение, някакъв смъртоносен талисман е закопан под твоя праг. Преброй последните петима крале, които си приел, и виж какво направи с тях! От тези петима крале ти върна само един в гробищата, където го очакваха предците му, а от четиримата, за които историята те пита, един бе изпратен на ешафода, а тримата останали — в изгнание!
Един ден едно събрание поиска да отхвърли опасността и да се настани на мястото на кралете, да седне, упълномощено от народа, там, където бяха седели избраниците на монархията. От този момент го обзе главозамайването. От този момент то започна да се разрушава само? — едни ги изяде ешафодът, други ги погълна изгнанието и едно странно бягство обедини Луи XVI и Робеспиер, Коло д’Ербоа и Наполеон, Бийо-Варен и Шарл X, Вадие и Луи Филип.
О, Тюйлери! Тюйлери! Твърде безумен ще бъде този, който се осмели да прекрачи прага ти и влезе оттам, откъдето са влезли Луи XVI, Наполеон, Шарл X и Луи Филип, защото малко по-рано или по-късно и той ще излезе през същата врата като тях.
А при все това, гробовен дворец, всеки един от тях е влязъл между стените ти под овациите на народа и двойният ти балкон ги е виждал, един след друг, да се усмихват на тези овации, вярвайки в поздравите и благопожеланията на тълпата, която ги крещи. Обаче едва седнал под кралския балдахин, всеки от тях започва да работи за своето благо, вместо да работи за благото на народа. И един ден народът се усеща и го изхвърля през вратата на неверен управител на чифлик или неблагодарен помощник.
Така стана и след онзи ужасен поход на шести октомври сред кал, кръв и викове, на другия ден бледото слънце, изгрявайки, намери двора на Тюйлери пълен с народ, развълнуван от завръщането на своя крал и жаден да го види.
През целия ден Луи XVI бе приемал представителите на съсловията. През това време тълпата чакаше отвън, търсеше го, дебнеше през прозорците. Всеки, който мислеше, че го е забелязал, надаваше радостен вик и го показваше на съседа си, като казваше:
— Виждате ли го? Виждате ли го? Ето го!
Към обяд се наложи да се покаже на балкона и тълпата единодушно го аплодира с викове „браво“.
Вечерта трябваше да слезе в градината и там имаше не само викове „браво“ и аплодисменти, но и умиление и сълзи.
Госпожа Елизабет, млада по дух, благочестива и наивна, показваше този народ на брат си и му казваше: