На тринайсети, сиреч в навечерието на празника по случай годишнината от превземането на Бастилията, от свое име Събранието отмени това отстраняване.
На четиринайсети в единайсет часа сутринта кралят слезе по голямото стълбище с кралицата и децата си. Три-четири хиляди души от различни родове войски придружаваха кралското семейство. Кралицата напразно търсеше по лицата на войниците и националните гвардейци някакъв белег на симпатия — и най-преданите извръщаха глава и избягваха погледа й.
Колкото до народа, той не се заблуждаваше в чувствата си. Виковете: „Да живее Петион!“, отекваха от всички страни. После, сякаш за да придадат на тези овации нещо по-продължително от моментния ентусиазъм, по шапките на всички кралят и кралицата можеха да прочетат тези две думи, които доказваха едновременно тяхното поражение и триумфа на врага им: „Да живее Петион!“
Кралицата беше бледа и трепереща. Убедена, въпреки онова, което беше казала на госпожа Кампан, че съществува заговор срещу живота на краля, тя потреперваше всеки миг, вярвайки, че ще види да се протяга ръка с нож или да се насочва ръка с пистолет.
Когато пристигнаха на Марсово поле, кралят слезе от колата, зае мястото отляво на председателя на Събранието и заедно с него тръгна напред към олтара на родината.
Там кралицата трябваше да се отдели от краля, за да се качи на запазената за нея трибуна.
Тя се спря, отказвайки да се качи, преди той да е стигнал, проследявайки го с поглед.
В подножието на олтара на родината имаше една вълна от хора, каквито правят множествата.
Кралят изчезна, сякаш потъна в морето от хора.
Кралицата нададе вик и понечи да се спусне към него.
Но той се появи отново, изкачвайки стъпалата на олтара на родината.
Между обичайните символи, които присъстваха на тържествените празници — на справедливостта, на силата и на свободата — имаше един, който виждаха да блести, тайнствен и застрашителен, забулен с воал, който беше носен от човек, облечен в черно и увенчан с кипарисови клонки. Този страховит символ особено привличаше очите на кралицата.
Тя беше като прикована на мястото си и почти успокоена за краля, който бе достигнал до върха на олтара на родината, но не можеше да отдели очи от мрачното привидение.
Най-накрая, като направи усилие, за да разкъса веригите, сковали езика й, тя попита, без да се обръща към никого:
— Кой е този човек, облечен в черно и увенчан с кипарисови клонки?
Един глас, който я накара да потрепери, отвърна:
— Палачът!
— И какво държи в ръката си под този воал? — продължи кралицата.
— Брадвата на Чарлз I.
Кралицата се обърна, побледнявайки. Струваше й се, че вече е чувала звука на този глас.
Тя не се лъжеше — този, който току-що бе отговорил, беше човекът от замъка Таверне, от Севърския мост, от завръщането от Варен. В края на краищата това беше Калиостро.
Тя нададе вик и припадна в ръцете на госпожа Елизабет.
145.
Отечеството е в опасност!
На двайсет и втори юли в шест часа сутринта, осем дни след празненството на Марсово поле, цял Париж изтръпна от гърма на едно едрокалибрено оръдие, изтеглено на Пон Ньоф.
Едно оръдие от Арсенала му отговори като ехо. От час на час и през целия ден това страховито бучене се подновяваше.
Шестте легиона на Националната гвардия, водени от командирите си, бяха събрани по изгрев слънце при Кметството.
Организираха се две шествия, за да разнесат по улиците на Париж и в предградията прокламацията, обявяваща отечеството в опасност.
Идеята за този ужасен празник беше на Дантон, който беше възложил съставянето на програмата на Сержан.
Сержан беше посредствен като гравьор, но велик режисьор. Сержан, чиято омраза се беше удвоила от оскърбленията, понесени край Тюйлери, беше разгърнал в цялата програма на този ден онзи грандиозен апарат, на който даде последната дума след 10 август.
Всяко от двете шествия, едното от които трябваше да мине в долната част на Париж, а другото в горната, тръгнаха от Кметството в шест часа сутринта.
Най-напред вървеше един кавалерийски отряд с музика начело. Мелодията, композирана за случая, беше мрачна и приличаше на погребален марш. Зад кавалерийския отряд следваха шест оръдия, движещи се в редица там, където кейовете или улиците бяха достатъчно широки, и две по две в тесните улици.
Следваха четирима пристави на коне, носещи четири плаката, върху всеки от които беше написана по една от тези четири думи:
После идеха дванайсет общински служители, всеки с ешарф и сабя на хълбока. После, сам, изолиран като Франция, един национален гвардеец на кон държеше грамадно трицветно знаме, върху което бяха изписани думите: