За един човек, който иска да заслужи званието неподкупен, това беше точно жилището, което му трябваше. Той не се нанесе веднага — бе направил едно пътуване до Арас. Беше довел сестра си, госпожица Шарлот дьо Робеспиер, и живееше на улица „Сент Флорантен“ с тази кльощава и суха личност, на която трийсет и осем години по-късно имахме честта да бъдем представени.
Той легна болен.
Госпожа Дюпле, фанатична почитателка на Робеспиер, научи за болестта и упрекна госпожица Шарлот, че не е предотвратила болестта на брат си и изиска болният да бъде пренесен в дома й.
Робеспиер се остави да го пренесат: пожеланието му на излизане от Дюпле беше да се върне един ден като наемател.
Госпожа Дюпле участваше с пълна сила в комбинациите му. Тя също бе бленувала за честта да приюти Неподкупния и беше приготвила една тясна, но чиста мансарда, където бе накарала да пренесат най-здравите и красиви мебели на дома, за да правят компания на едно очарователно легло в бяло и синьо, подходящо за човека, който на седемнайсет години бе накарал да го нарисуват с роза в ръка.
В тази мансарда госпожа Дюпле беше накарала чирака на мъжа си да постави съвсем нови чамови етажерки, за да могат да се слагат книги и документи.
Книгите не бяха многобройни — съчиненията на Расин и Жан-Жак Русо представляваха цялата библиотека на строгия якобинец. Извън тези двама автори Робеспиер не четеше нищо друго, освен Робеспиер. Така че всички останали рафтове бяха запълнени със записките му като адвокат и речите му като трибун.
Колкото до стените, те бяха покрити само с портрети на великия човек, които фанатичната госпожа Дюпле беше могла да намери. Така че Робеспиер трябваше само да протегне ръка, за да прочете Робеспиер и накъдето и да се обърнеше, Робеспиер виждаше само Робеспиер.
И в това светилище, в тази дарохранителница, в тази светая светих бяха въведени Барбару и Ребески.
С изключение на участниците в сцената никой не можеше да каже с каква заплетена ловкост Робеспиер тъчеше като паяжина разговора. Той най-напред говори на марсилците за техния патриотизъм, за боязънта, която изпитва, като види да се преувеличават и най-добрите чувства. После говори за себе си, за услугите, които бе оказал на революцията, за мъдрата бавност, с която бе направлявал течението й.
Но не беше ли време тази революция да спре? Не беше ли дошъл часът всички партии да се обединят и да изберат най-популярния човек измежду тях, да му връчат в ръцете революцията и да го натоварят да управлява движението й?
Ребески не го остави да отиде по-далече.
— Ах, виждам те да идваш, Робеспиер! — каза той.
Робеспиер стовари задник на стола си, все едно, че пред него се бе изправила някоя змия. Тогава Ребески се изправи и каза:
— Без повече диктатори и крале! Ела, Барбару!
И двамата веднага излязоха от мансардата на Неподкупния. Панис, който ги беше довел, ги последва чак на улицата.
— Ах! Вие зле разбрахте нещата, зле разбрахте мисълта на Робеспиер — каза той, — става въпрос просто за кратковременна власт и ако се следва тази идея, сигурно никой повече от Робеспиер…
Но Барбару го прекъсна и повтори думите на другаря си:
— Без повече диктатори и крале!
После се отдалечи заедно с Ребески.
148.
Какво караше кралицата да не иска да бяга
Едно нещо успокояваше Тюйлери — то беше точно онова, което плашеше революционерите.
Тюйлери, поставен в състояние на отбрана, беше станал крепост със страховит гарнизон. През този знаменит ден на четвърти август, когато бяха извършени толкова неща, монархията, от своя страна, изобщо не остана бездейна.
През нощта на четвърти срещу пети наредиха да дойдат без много шум от Курбвоа в Тюйлери батальоните на швейцарците. Бяха отделени само няколко роти и изпратени в Гайон, където може би щеше да се укрие кралят.
Трима сигурни мъже, трима изпитани командири, бяха около кралицата: Майардоз със своите швейцарци, Д’Ервили с кавалерите на „Свети Луи“ и своята конституционна гвардия, и Манда, генералът, командващ Националната гвардия, който обещаваше двайсет хиляди решителни и предани бойци.
На осми вечерта един човек проникна без затруднения във вътрешността на двореца. Всички познаваха този човек — той стигна без проблеми до апартамента на кралицата. Съобщиха за доктор Жилбер.
— Пуснете го да влезе — каза кралицата с трескав глас.
Жилбер влезе.
— А! Елате, елате, докторе! Радвам се да ви видя.
Жилбер вдигна очи към нея — в цялата фигура на Мария-Антоанета имаше нещо радостно и удовлетворено, което го накара да потръпне. Би било по-нормално кралицата да е бледа и смазана, отколкото трескава и оживена, каквато беше.