— Струва ми се обаче, че не е трудно да се царува над подобни хора.
Жилището й беше на приземния етаж. Вечерта тя накара да отворят прозорците и вечеря пред всички.
Мъже и жени гледаха, аплодираха и поздравяваха през прозорците. И най-вече жените… те караха децата си да се качват по первазите на прозорците, нареждайки на тези невинни душици да изпращат въздушни целувки на великата дама и да й казват, че е твърде красива.
И децата повтаряха: „Госпожо, вие сте много красива!“, и малките им пълни ръчички й изпращаха безкрайни и безбройни целувки.
Всеки казваше: „Революцията свърши. Ето, че кралят е освободен от своя Версай, от своите придворни и своите съветници. Магията, която задържаше кралете далеч от столицата, затворени в онзи свят на статуи и подкастрени тисове, която са нарекли Версай, е развалена. Благодарение на Бога кралят е възвърнат към живота и истината, сиреч към истинската природа на човека. Елате, сир, елате между нас! До днес, затворен, както бяхте, имахте само свободата да вършите зло. Днес, сред нас, сред народа, имате пълна свобода да вършите добро.“
Често масите и индивидите се лъжат в това какво са или по-скоро какво биха искали да бъдат. Страхът, изпитан през дните на пети и шести октомври, бе отвел при краля не само един сбор от души, но и множество умове, много интереси. Виковете в тъмнината, това пробуждане посред нощ, тези огньове, запалени в мраморния двор и осветяващи големите стени на Версай с погребални отблясъци, всичко това бе поразило силно въображението на почтените хора. Събранието бе много уплашено, много по-уплашено, когато заплашиха краля, отколкото ако бяха заплашили него самото. Тогава още му се струваше, че зависи от съдбата на краля. Няма да изминат и шест месеца и Събранието, напротив, ще почувства, че кралят зависи от него. Сто и петдесет от членове си извадиха паспорти, Муние и Лали — синът на Лали, умрял в Грев, избягаха.
Двамата най-популярни във Франция мъже, Лафайет и Мирабо, се завърнаха като роялисти в Париж.
Мирабо бе казал на Лафайет: „Да се обединим и да спасим краля!“
За нещастие Лафайет, един наистина честен човек, но с ограничен ум, презираше характера на Мирабо и не разбираше гения му.
Той се задоволи да отиде и да намери херцог Д’Орлеан.
Много неща са казани за Негово височество. Беше казано, че през нощта херцогът бил видян с нахлупена над очите шапка и бастун в ръка да подтиква групите в мраморния двор да опожарят двореца с надеждата, че опожаряването ще се превърне в същото време и в убийство.
Мирабо бе изцяло зад херцог Д’Орлеан.
Лафайет, вместо да се разбере с Мирабо, отиде да намери херцог Д’Орлеан и го прикани да напусне Париж. Херцог Д’Орлеан спори, бори се, дърпа се, но в действителност Лафайет беше кралят и той трябваше да се подчини.
— А кога ще се върна? — запита той Лафайет.
— Когато ви кажа, че е време да се върнете, принце — заяви онзи.
— А ако ми стане скучно и се върна без вашето разрешение, господине? — попита високомерно херцогът.
— Тогава — отвърна Лафайет — се надявам, че още на другия ден след завръщането си Ваше Височество ще ми окаже честта да се бие с мене.
Херцог Д’Орлеан замина и не се върна, преди да бъде повикан.
Лафайет не беше особен роялист преди шести октомври. Но след шести октомври той наистина и искрено стана такъв. Той спаси кралицата и защити краля.
Човек се привързва поради услугите, които оказва, много повече, отколкото поради услугите, които му биват оказани. Това е така, защото в сърцето на човек има много повече високомерие, отколкото признателност.
Кралят и госпожа Елизабет сякаш усещаха, че под, а може би и над целия този народ се разстила някакъв съдбоносен елемент, който не искаше да се смесва с него, нещо омразно и отмъстително, като гнева на тигъра, който ръмжи, докато го галят. Всъщност и кралят, и госпожа Елизабет бяха наистина трогнати.
Но не на същото мнение беше Мария-Антоанета. Лошото разположение на духа на жената замъгляваше разума на кралицата. Сълзите й бяха сълзи на яд, на мъка, на ревност. Сълзите, които тя проливаше, бяха колкото за Шарни, който й се изплъзваше от ръцете, толкова и за скиптъра, който чувстваше, че се измъква от дланите й.
Така виждаше тя този народ, чуваше всички тези викове с изсъхнало сърце и раздразнен ум. В действителност тя беше по-млада от госпожа Елизабет или по-скоро почти на нейната възраст. Но девствеността на душата и тялото на първата бяха направили една дреха от невинност и свежест, която тя още не беше съблякла, докато горещите страсти на кралицата, омразата и любовта бяха придали на ръцете й жълтия цвят на слоновата кост, бяха стиснали върху зъбите й нейните мъртво бледи устни и бяха хвърлили под очите й онези седефено възморави сенки, които разкриват една дълбока, неизлечима и постоянна болка.