— Госпожо — каза й той, — боя се, че идвам твърде късно и в лош момент.
— Напротив, докторе — отвърна кралицата с усмивка, изражение, от което устата й се беше почти отучила, — идвате навреме и сте добре дошъл! Ще видите нещо, което бих искала да ви покажа от дълго време насам — един крал, който наистина е крал!
— Страхувам се да не би да се мамите, госпожо — подхвана Жилбер, — и че ще ми покажете по-скоро един командир на плаца, отколкото един крал!
— Господин Жилбер, възможно е да не се разбираме относно символичния характер на монархията, както и по много други неща… За мен един крал не е само човек, който казва: „Не искам!“ Той е най-вече човек, който казва: „Аз искам!“
Кралицата намекваше за знаменитото вето, което беше довело положението до тази крайност, в която се намираше.
— Да, госпожо — отвърна Жилбер, — и за Ваше Величество кралят е най-вече човек, който си отмъщава.
— Който се защитава, господин Жилбер! Защото вие знаете, че ни заплашиха публично. Ще ни нападнат с оръжие. Както ни уверяват, има петстотин марсилци, водени от някой си Барбару, които са се заклели върху развалините на Бастилията да не се завръщат в Марсилия, преди да са лагерували върху развалините на Тюйлери.
— Действително, чух да се говори за това — каза Жилбер.
— И това не ви ли кара да се смеете, господине?
— Кара ме да се плаша за краля и за вас, госпожо.
— Така че идвате да ни предложите да абдикираме и да се оставим на произвола на съдбата в ръцете на господин Барбару и неговите марсилци?
— Ах, госпожо! Ако кралят можеше да абдикира и да осигури, жертвайки короната си, своя живот, вашия и този на вашите деца!
— Вие ще го посъветвате за това, нали, господин Жилбер?
— Да, госпожо, и ще се хвърля в краката му, за да последва този съвет!
— Господин Жилбер, позволете ми да ви кажа, че сте непостоянен в мненията си.
— Ех, госпожо! Моето мнение си е все същото… — каза Жилбер. — Предан на краля и на родината си, аз исках да има съгласие между краля и конституцията. От това желание и моите разочарования идват и различните съвети, които съм имал честта да давам на Ваше Величество.
— И какъв съвет ще ни дадете в този момент, господин Жилбер?
— Никога не сте били по-свободна да го последвате, отколкото в този момент, госпожо.
— Хайде, да го чуем тогава.
— Съветвам ви да бягате.
— Да бягаме?
— Ах! Добре знаете, че това е възможно, госпожо, и че никога не е било по-лесно да направите това.
— Да видим това.
— Вие имате почти три хиляди души в двореца.
— Почти пет хиляди, господине — каза кралицата с усмивка на удовлетворение, — и двойно повече, при първия знак, който подадем.
— Няма нужда да подавате знаци, които могат да бъдат прихванати, госпожо. Вашите пет хиляди души ще ви стигнат.
— Е, добре, господин Жилбер, какво, по ваше мнение, трябва да правим с нашите пет хиляди души?
— Да застанете сред тях, госпожо, с краля и вашите августейши деца. Да излезете от Тюйлери в момента, когато най-малко очакват това. На две левги оттук да се качите на коне и да достигнете Гайон и Нормандия, където ви очакват.
— Сиреч да се предам в ръцете на господин Дьо Лафайет.
— Той поне е доказал, че ви е предан, госпожо.
— Не, господине, не! С моите пет хиляди души и с петте хиляди, които ще се притекат при първия знак, който подадем, предпочитам да опитам нещо друго.
— Какво ще опитате?
— Да смажа бунта веднъж завинаги.
— Ах, госпожо! Колко беше прав той, като ми казваше, че сте осъдена!
— Кой господине?
— Един човек, чието име не се осмелявам да ви повторя, госпожо. Един човек, който вече три пъти е говорил с вас.
— Мълчете! — каза кралицата, побледнявайки.
— Госпожо, страхувам се, че си затваряте очите!
— Значи сте на мнение, че ще се осмелят да ни нападнат?
— Обществените настроения клонят към това.
— И си мислят, че ще влязат тук, както на двайсети юни?
— Тюйлери не е много укрепено място.
— Не. И все пак, ако желаете да дойдете с мен, господин Жилбер, ще ви покажа, че може да издържи известно време.
— Мой дълг е да ви следвам, госпожо — каза Жилбер, покланяйки се.
И като отведе Жилбер при средния прозорец, който гледаше към площада на Карусел и откъдето се виждаше не огромния двор, който се простира днес пред цялата фасада на двореца, а три малки двора, заобиколени от стени, които тогава съществуваха и които се наричаха, този пред Павилиона на Флора, двор на принцовете, този в средата — двор на Тюйлери, и този, който граничи днес с улица „Риволи“, двор на швейцарците, каза: