Фрерон имаше среща в Комуната със Сержан и Манюел.
Брюн щеше да прекара нощта при Сантер.
Всеки беше свързан посредством някаква нишка със събитието.
Разделиха се. Камий и Люсил отидоха сами у Дантон.
Двете семейства бяха тясно свързани, не само мъжете, но и жените.
Дантон вече ни е познат. Самият аз след майсторите, които са го обрисували с едри щрихи, неведнъж съм се опитвал да го опиша.
Жена му е по-малко известна. Да кажем няколко думи за нея.
Все така при полковник Морен можеше да се прочете един спомен за тази забележителна жена, която беше обект на дълбоко обожание от страна на съпруга си. Само че от нея съвсем не беше останала миниатюра, както от Люсил, а гипсова отливка от лицето й.
Мишле смята, че тази отливка е направена след смъртта й.
Характерът й беше изтъкан от доброта, спокойствие и сила. Без да е все още болна от болестта, която я уби през 1793 година, тя вече беше тъжна и неспокойна, сякаш, бидейки близо до смъртта, тя предусещаше бъдещето. Преданието добавя, че тя била благочестива и свенлива.
Въпреки това обаче един ден тя се беше изказала високо и ясно, макар и мнението й да беше противоположно на това на родителите й — това беше денят, когато тя заяви, че иска да се омъжи за Дантон.
Както Люсил у Камий Демулен, и тя беше открила зад тази мрачна и потресаваща външност на непознатия мъж, без име и състояние, божеството, което, както Юпитер бе сторил със Семела, трябваше да я погълне.
Чувстваше се, че бедното създание се е свързало с едно щастие, изпълнено с бури. Но може би в решението му имаше толкова набожност, колкото и любов към този ангел на сенките и светлината, който трябваше да има зловещата чест да обобщи великата 1792 година, както Мирабо беше обобщил 1791 и както Робеспиер щеше да обобщи 1793.
Когато Камий и Люсил пристигнаха у Дантон — двете семейства живееха врата до врата — Люсил и Камий, както казахме, на улица „Ансиен-Комеди“, а Дантон на улица „Паон-Сен-Андре“, — госпожа Дантон плачеше, а Дантон с решително изражение на лицето се опитваше да я утеши.
Съпругата отиде при другата съпруга, съпругът — при другия съпруг. Жените се прегърнаха, мъжете си стиснаха ръцете.
— Мислиш ли, че ще стане нещо? — попита Камий.
— Надявам се — отвърна Дантон. — При все това Сантер е несигурен. За щастие, по мое мнение, утрешното дело не е дело за личен интерес, за индивидуален водач. Гневът от една продължителна бедност, общественото възмущение, чувството за наближаващата заплаха, убеждението, че Франция е предадена — ето на какво трябва да се разчита. Четирийсет и седем секции от четирийсет и осем са гласували за свалянето на краля от престола. Всяка от тях е избрала по трима комисари, които да се съберат в Комуната и да спасят родината.
— Да спасят родината — каза Камий и поклати глава, — това е твърде утопично.
— Да. Но в същото време идеята набира популярност.
— А Марат? А Робеспиер?
— Естествено, не са видели нито единия, нито другия. Единият се е скрил на тавана си, а другият — в мазето си. Като премине опасността, ще ги видим да се появяват отново, единият като някоя невестулка, а другият като някой бухал.
— А Петион?
— О! Трудно е да се каже с кого е! На четвърти обяви война на двореца. На осми предупреди департамента, че вече не отговаря за безопасността на краля. Тази сутрин предложи да бъдат разположени национални гвардейци на Карусел. Тази вечер поиска от департамента двайсет хиляди франка, за да отпрати марсилците.
— Той приспива двора — каза Камий Демулен.
— И аз така мисля — каза Дантон.
В този момент влезе една нова двойка. Това бяха господин и госпожа Робер.
Спомняте си, че госпожа Робер (госпожица Дьо Кералио) диктуваше на 17 юли 1791 година на олтара на родината знаменитата петиция, която се приписваше на мъжа й.
Точно обратното на другите две двойки, в които мъжът превъзхождаше жената, тук жената превъзхождаше мъжа.
Робер беше дебел мъж на около трийсет и пет-четирийсет години, член на клуба на корделиерите, притежаващ повече патриотизъм, отколкото талант, нямащ никакви писателски способности, голям неприятел на Лафайет и много амбициозен, ако се вярва на „Записките“ на госпожа Ролан.
Госпожа Робер беше тогава на трийсет и четири години. Тя беше дребна, пъргава, духовита и горда. Отгледана от баща си, Гиньоман дьо Кералио, кавалер на ордена „Свети Луи“, член на Академията, между чиито ученици имаше един млад корсиканец, чийто голям успех той далеч не можа да предвиди; та, както казахме, отгледана от баща си, госпожица Дьо Кералио неусетно се превърна в учена жена писател. На седемнайсет години тя пишеше, превеждаше, съставяше. На осемнайсет създаде един роман — „Аделаид“. Тъй като пенсията на баща й не му стигаше, за да преживява, той пишеше в „Меркюр“ и във „Вестник на учените“ и неведнъж бе подписвал работи на дъщеря си, които далеч не бяха по-лоши от собствените му. Така тя достигна до този жив и пъргав ум, който направи от нея една от най-неуморимите журналистки на времето.