Съпрузите Робер идваха от квартала Сен Антоан. Гледката му била странна, казваха те.
Нощта била хубава, нежно осветена от луната, привидно спокойна. По улиците нямало никого или почти никого. Само всички прозорци били осветени и сякаш всички тези светлинки блестели, за да озарят нощта.
Това било зловещ ефект, съвсем различен от празнична илюминация. Не било и онази светлина, която бди над покойниците. Чувствало се, че предградието живее сред трескав сън.
В момента, когато госпожа Робер довършваше разказа си, звънът на една камбана накара всички да потреперят. Това беше първият звън за тревога, който отекваше от манастира на корделиерите.
— Хубаво! — каза Дантон. — Това са нашите марсилци. Досещах се, че именно те ще дадат сигнала.
Жените се спогледаха с ужас. Най-вече госпожа Дантон, чието лице издаваше всички признаци на уплаха.
— Сигналът ли? — каза госпожа Робер. — Нима ще атакуват двореца през нощта?
Никой не й отговори. Но Камий Демулен, който при първия звън на камбаната беше минал в съседната стая, се върна с една пушка в ръка.
Люсил нададе вик. После, чувствайки, че няма право да ограничава човека, когото обича, тя се хвърли в спалнята на госпожа Дантон, падна на колене и започна да плаче. Камий дойде при нея.
— Бъди спокойна — каза й той, — няма да се отделям от Дантон.
Мъжете излязоха. Госпожа Дантон беше сякаш пред умиране. Госпожа Робер, увиснала на врата на мъжа си, искаше да го придружи на всяка цена.
Трите жени останаха сами. Госпожа Дантон беше седнала и почти отчаяна. Люсил стоеше на колене и плачеше. Госпожа Робер обикаляше стаята с големи крачки и казваше, без да забелязва, че всяка от думите й удря право в сърцето на госпожа Дантон:
— Всичко това, всичко това е грешка на Дантон! Ако мъжът ми бъде убит, аз ще умра с него. Но преди да умра, ще промуша Дантон с кинжал.
Така измина почти час.
Чуха вратата на площадката да се отваря.
Госпожа Робер се устреми напред. Люсил вдигна глава. Госпожа Дантон остана неподвижна.
Това беше Дантон, който се прибираше.
— Сам! — провикна се госпожа Робер.
— Успокойте се — каза Дантон, — няма да стане нищо преди утрешния ден.
— Ами Камий? — попита Люсил.
— Ами Робер? — попита госпожица Дьо Кералио.
— Те са в в манастира на корделиерите, където съчиняват призив за въоръжаване. Дойдох да ви съобщя новините, да ви кажа, че тази нощ няма да има нищо, и доказателството за това е, че ще лягам да спя.
И той действително се хвърли напълно облечен на леглото, сякаш в този момент не се решаваше въпрос на живот и смърт между народа и монархията. В един часа сутринта Камий на свой ред се прибра.
— Нося ви новини от Робер — каза той. — Той отиде в Комуната, за да отнесе нашите възвания… Не се безпокойте, за утре е и все пак, и все пак!
Камий поклати глава като човек, който се съмнява. После опря същата тази глава на рамото на Люсил и заспа на свой ред. Той спеше вече почти половин час, когато на вратата се позвъни.
Госпожа Робер отиде да отвори.
Беше Робер. Той идваше да повика Дантон от името на Комуната.
Събуди Дантон.
— Я да вървят… и да ме оставят да спя! — извика той. — И утре е ден.
Робер и жена му излязоха. Те се прибраха у дома.
Скоро се позвъня отново.
Този път госпожа Дантон отиде да отвори. Тя въведе един едър рус момък на около двайсетина години, облечен като капитан от Националната гвардия. Той държеше пушка в ръката си.
— Господин Дантон? — попита той.
— Приятелю! — каза госпожа Дантон, разбуждайки мъжа си.
— Е, добре, какво? — изръмжа той. — Пак!
— Господин Дантон — каза едрият рус момък, — там долу ви чакат.
— Къде е това там долу?
— В Комуната.
— Кой ме чака?
— Комисарите от секциите и в частност господин Бийо.
— Побеснявам! — каза Дантон. — Добре! Кажете на Бийо, че идвам.
После, гледайки този младеж, чието лице му беше непознато и който, макар и почти дете, носеше знаците на почти висш чин, каза:
— Простете, господин офицер. Но кой сте вие?
— Аз съм Анж Питу, господине, капитан на Националната гвардия от Арамон…
— Аха!
— Победител от Бастилията.
— Хубаво!
— Получих вчера едно писмо от господин Бийо, който ми пишеше, че вероятно тук ще има жесток тупаник и че ще има нужда от всички добри патриоти.