Шарни се поклони и излезе. Кралицата остана замислена за миг.
— Хайде да видим дали кралят се е изповядал — прошепна тя.
И на свой ред излезе.
В това време госпожа Елизабет сваляше някои от дрехите си, за да си легне по-удобно на едно канапе. Тя свали от шалчето си една игла от червеникав полупрозрачен ахат и я показа на госпожа Кампан. Това беше гравиран камък.
Гравюрата представляваше туфа от лилии с един девиз.
— Четете — каза госпожа Елизабет.
Госпожа Кампан се приближи до един свещник и прочете:
— Забрави обидите, прости хулите.
— Много се страхувам — каза принцесата, — че тази максима няма ни най-малко влияние върху нашите врагове. Но от това не бива да ни става по-малко скъпа.
Както довършваше думите си, един изстрел отекна в двора. Жените нададоха вик.
— Ето го и първия изстрел — каза госпожа Елизабет. — Уви! Няма да бъде последният!
Бяха съобщили на кралицата за пристигането на Петион в Тюйлери. Ето при какви обстоятелства влезе кметът на Париж. Той беше пристигнал към десет и половина часа.
Този път не го караха да чака в преддверието. Напротив, казаха му, че кралят го очаква. Само че за да стигне до краля, той трябваше да премине най-напред през редиците на швейцарците, след това през тези на Националната гвардия, а после през редиците на дворяните, които се наричаха рицари на кинжала.
Обаче, както ви е известно, кралят беше този, който изпрати да търсят Петион, който пък, общо взето, можеше да си остане в Кметството — своя собствен дворец — и да не идва да се хвърля в тази яма с лъвове, която наричаха Тюйлери, затова той се отърва само с наименованията предател и Юда, които бяха изплюти в лицето му, докато се качваше по стълбите.
Луи XVI чакаше Петион в същата тази стая, в която се беше държал така грубо с него на 21 юни.
Петион позна вратата и се усмихна. Съдбата му подготвяше страховит реванш.
На вратата Манда, командващият Националната гвардия, спря кмета.
— А! Това сте вие, господин кмете! — каза той.
— Да, господине, аз съм — отвърна Петион с обичайната си флегматичност.
— Какво правите тук?
— Бих могъл да отбягна отговора на този въпрос, господин Манда, понеже не смятам, че имате правото да ме разпитвате. Но понеже бързам, не искам да споря с низшестоящи…
— С низшестоящи?
— Вие ме прекъсвате, а аз ви казвам, че бързам, господин Манда. Идвам тук, защото кралят три пъти нарежда да ме викат… Не бих дошъл просто така.
— Е, добре, понеже имам честта да ви видя, господин Петион, ще ви попитам защо началниците на градската полиция са раздавали в изобилие патрони на марсилците и защо аз, Манда, получих само по три патрона за всеки един от моите хора!
— Най-напред — отвърна Петион, без ни най-малко да загуби спокойствие, — не са поискали повече от Тюйлери — по три патрона за всеки национален гвардеец и по четирийсет за всеки швейцарец. Раздадено е това, което кралят е поискал.
— Защо е тази разлика в бройката?
— Това може да ви каже кралят, но не и аз, господине. Вероятно не се доверява на Националната гвардия.
— Но аз, господине, накарах да поискат барут от кметството — каза Манда.
— Вярно е. За нещастие не ви беше ред да получавате.
— О! Хубав отговор! — провикна се Манда.
Спорът се изместваше върху почва, на която на Петион щеше да му е трудно да се защитава. За щастие вратата се отвори и Рьодерер, синдикът на общината, се притече на помощ на кмета на Париж, като каза:
— Господин Петион, кралят ви чака.
Петион влезе.
Кралят наистина очакваше Петион с нетърпение.
— А! Ето ви, господин Петион! — каза той. — Какво става с Париж?
Петион му даде почти пълен отчет за положението в града.
— Нямате ли какво повече да ми кажете, господине? — попита кралят.
— Не, сир — отвърна Петион.
Кралят гледаше втренчено Петион.
— Нищо повече?… Съвсем нищо?…
Петион отвори широко очи, не разбирайки тази настойчивост на краля.
От своя страна кралят очакваше Петион да вдигне ръка към окото си. Това беше, както си спомняте, знакът, с който кметът на Париж трябваше да покаже, че посредством получените от него двеста хиляди франка кралят може да разчита на него.
Петион се почеса по ухото, но изобщо не поднесе пръст към окото си.
Значи кралят беше измамен — един мошеник беше сложил в джоба си двестате хиляди франка.
Кралицата влезе и попадна точно в този момент, когато кралят не знаеше вече какъв въпрос да зададе на Петион, а Петион очакваше нов въпрос.
— Е, какво — попита съвсем тихо кралицата, — наш приятел ли е?