— Не — каза кралят, — не направи никакъв знак.
— Нека бъде наш пленник тогава!
— Мога ли да се оттегля, сир? — попита Петион краля.
— За Бога, не го оставяйте да си излезе! — каза Мария-Антоанета.
— Не, господине, след миг ще бъдете свободен. Но имам още какво да ви говоря — добави кралят, повишавайки глас. — Така че влезте в този кабинет.
Това означаваше за всички, които бяха в кабинета: „Поверявам ви господин Петион. Пазете го и не го оставяйте да си тръгне.“ Онези, които бяха в кабинета, разбраха прекрасно. Те обкръжиха Петион, който също разбра, че е пленник.
За щастие Манда не беше там — Манда се мъчеше да не изпълни една заповед, дошла за него, да се яви в Кметството.
Огънят започваше да се кръстосва — викаха Манда в Кметството, както бяха повикали Петион в Тюйлери.
На Манда не му отърваше да се отзове на поканата и не се решаваше от пръв път.
Колкото до Петион, той беше трийсетият в този кабинет, където трябваше да се свие на четири.
— Господа — каза той, — не е възможно да се стои по-дълго време тук. Ще се издушим!
Подобно беше и мнението на всички останали. Така че никой не се противопостави на излизането на Петион. Само че всички го последваха. Освен това никой не се осмели да го задържи открито.
Петион тръгна по първата попаднала му стълба — тази стълба го отведе до една стая на мецанина, гледаща към градината. За миг той се уплаши да не би вратата към градината да е затворена, но тя беше отворена. Петион попадна в един по-голям и по-проветрив затвор, това беше всичко, защото иначе бе така добре затворен, както в първия.
Все пак попадна на по-добро място.
Един човек го беше последвал и когато стигнаха в градината, му подаде ръката си — това беше Рьодерер, прокурорът синдик на департамента.
Двамата започнаха да се разхождат по терасата, която се простираше по дължината на двореца. Тази тераса беше осветена от една редица лампиони — националните гвардейци дойдоха и угасиха тези, които бяха в съседство с кмета и синдика. Какви ли бяха намеренията им? Петион помисли, че не са добри.
— Господине — каза той на един швейцарски офицер, който го следваше и който се казваше господин Дьо Салис-Лизер, — да не би някой да има лоши намерения срещу мен?
— Бъдете спокоен, господин Петион — отвърна офицерът с явен и силен немски акцент. — Кралят ме натовари да бдя над вас и ви гарантирам, че онзи, който ви убие, ще умре миг по-късно от ръката ми!
При подобни обстоятелства Трибуле беше отвърнал на Франсоа I: „Ще ви бъде ли все едно какво ще стане в мига преди това, сир?“
Петион не отговори нищо и тръгна по насипа Фьойан, чудесно осветен от луната. Той не беше, както е днес, ограден с решетки — беше закрит от зид, висок осем стъпки, и затворен с три порти, две малки и една голяма.
Тези порти бяха не само затворени, но и барикадирани. Освен това бяха охранявани от гренадири от Бют-де-Мулен и Фий-Сен-Тома, известни със своята кралска привързаност.
Значи нямаше какво да се надява на тях. Петион се навеждаше от време на време, вземаше по някой камък и го хвърляше от другата страна на зида.
Докато Петион се разхождаше и хвърляше камъни, дойдоха два пъти да му кажат, че кралят иска да говори с него.
— Е, какво — попита Рьодерер, — няма ли да отидете?
— Не — отвърна Петион, — горе е твърде горещо! Спомням си кабинета и нямам ни най-малко желание да влизам. Впрочем определил съм среща на някого на насипа Фьойан.
И той продължи да се навежда, да взема камъни и да ги хвърля от другата страна на стената.
— На кого сте определили среща? — попита Рьодерер.
В този момент вратата на Събранието, която водеше към насипа Фьойан, се отвори.
— Мисля — каза Петион, — че точно това очаквах.
— Заповед да бъде пропуснат господин Петион! — каза един глас. — Събранието го призовава да даде отчет за състоянието на Париж.
— Точно така! — каза Петион съвсем тихо.
После високо добави:
— Ето ме тук, готов да отговарям на запитванията на враговете ми.
Националните гвардейци, които си представяха, че ей сега ще се разправят с Петион, го пропуснаха да мине.
Беше почти три часът сутринта. Денят започваше да просветлява. Само че, странно нещо — небето беше с цвят на кръв!
151.
В разгара на нощта
Повикан от краля, Петион беше предвидил, че въобще няма да му е толкова лесно да излезе от двореца, колкото да влезе. Той се беше приближил до един човек със сурово лице, изглеждащо още по-кораво от белега, който покриваше челото му.
— Господин Бийо — каза му той, — какво ще ми докладвате сега за Събранието?
— Че ще заседава непрестанно през цялата нощ.