Кралицата беше болна, много болна от една болест, която не се лекува, защото единственият лек за нея са мирът и спокойствието, а бедната Мария-Антоанета усещаше, че е свършено с нейния мир и нейното щастие.
И така, сред всички тези викове и пожелания за дълъг живот, когато кралят протягаше ръка на мъжете, когато госпожа Елизабет се усмихваше и плачеше едновременно с жените и децата, кралицата усещаше очите си, мокри от сълзите на собствената й мъка, да стават отново сухи пред общата радост.
Победителите от Бастилията се бяха представили при нея и тя отказа да ги приеме.
Дамите от халите дойдоха на свой ред. Тя ги прие, но ги задържа на разстояние, отделени от нея с огромни кошници. Освен това нейните жени като авангард, предназначен да я защити от всякакъв досег, се бяха хвърлили напред.
Мария-Антоанета правеше голяма грешка. Госпожите от халите бяха роялистки. Много от тях не одобряваха станалото на шести октомври.
Тези жени тогава бяха приготвили реч — тъй като в подобен род групи винаги има оратори.
Една жена, по-безочлива от останалите, си бе присвоила правата на съветник.
— Госпожо, кралице — бе казала тази млада жена, — бихте ли ми позволили да ви дам едно мнение, ама едно мнение-убиец, сиреч иде от сърцето.
Кралицата бе направила с глава толкова неуловим знак, че жената не го видя.
— Вие не отговаряте? — бе казала тя. — Няма значение. Аз все едно, ще ви го дам това мнение. Ето ви сред нас, сред вашия народ, сиреч в лоното на вашето истинско семейство. Сега трябва да отдалечите от вас всички тия придворни, дето погубват кралете, и да обикнете малко тия бедни парижани, дето за двайсет години, откак сте дошли във Франция, не са ви видели може би и четири пъти.
— Госпожо — отвърна сухо кралицата, — вие говорите така, защото не познавате сърцето ми. Обичах ви във Версай, ще ви обичам също толкова и в Париж.
Това не беше голямо обещание.
Тогава друг оратор подхвана.
— Да, да, много ни обичахте във Версай! Значи от любов към нас поискахте на четиринайсети юли да обсадите града и да накарате да го бомбардират? Значи от любов на шести октомври искахте да избягате към границата под предлог, че посред нощ ще ходите в Трианон?
— Ще рече — отвърна кралицата, — че са ви казали нещо подобно и сте го повярвали. Ето в кое е нещастието и на народа, и на краля!
И при все това бедната жена или по-скоро бедната кралица, между упорството на високомерието си и сърдечните си болки, тя намери едно щастливо вдъхновение!
Една от тези жени, родом от Елзас, се обърна към нея с реч на немски.
— Госпожо — отвърна й кралицата, — станала съм толкова французойка, че съм забравила майчиния си език!
Беше очарователно да се каже. Но за нещастие беше казано зле.
Госпожите от халите можеха да се оттеглят, викайки от все сърце: „Да живее кралицата!“
Те се оттеглиха, викайки с края на устните си и ръмжейки през зъби.
Събрали се вечерта, кралят и госпожа Елизабет, несъмнено за да се утешат и подкрепят един друг, си спомняха всичко добро и утешително, което бяха открили у този народ. Кралицата можа да добави към всичко това само един факт. Това бяха думите на дофина, които тя повтори много пъти както през този, така и през следващите дни.
При шума, който вдигаха госпожите от халите, когато влизаха в апартамента на кралицата, бедното момче беше дотичало при майка си, беше се притиснало до нея и бе извикало:
— Мили Боже! Мамо, нима днес е още вчера?…
Малкият дофин беше там. Той чу, че майка му говори за него и горд като всички деца, които виждат, че се занимават с тях, се приближи до краля и го изгледа замислено.
— Какво искаш, Луи? — попита кралят.
— Искам да ви попитам нещо сериозно, татко мой — отвърна дофинът.
— Е, добре — каза кралят, притегляйки го до себе си, — какво искаш да ме питаш? Хайде, говори!
— Исках да знам — продължи детето — защо народът, който толкова ви обича, изведнъж ви се ядоса и какво направихте вие, та го разгневихте толкова?
— Луи! — прошепна кралицата с нотка на упрек.
— Оставете ме да му отговоря — каза меко кралят.
Госпожа Елизабет се усмихваше на детето.
Луи XVI взе сина си на коленете си и свеждайки злободневната политика до разбирането на едно дете, му каза:
— Сине, исках да направя народа по-щастлив, отколкото е бил. Имах нужда от пари, за да покрия щетите, причинени от войните, и ги поисках от народа си, както са правили кралете, мои предшественици. Магистратите, които образуват парламента, ми се противопоставиха и казаха, че само народът има право да ми гласува тези пари. Събрах във Версай първенците от всеки град — първенци по рождение, по богатство и по талант — това, което наричат, Генерални щати. Когато бяха събрани, те поискаха от мен неща, които не мога да направя нито за себе си, нито за вас, който ще бъдете мой наследник. Намериха се лоши хора, които подтикнаха към бунт, и изстъпленията, които станаха през последните дни, са тяхно дело! Сине мой, не бива да се сърдим на народа!