— Много добре!… Какво казвахте, че сте видели на Пон Ньоф?
— Оръдие и национални гвардейци, поставени там по заповед на господин Манда.
— А не казахте ли също така, че сте видели под аркадата Сен Жан и на изхода на улица „Сен Антоан“ да са събрани значителни сили?
— Да, господине, все така по заповед на господин Манда.
— Е, добре, чуйте това, господин Бийо.
— Слушам ви.
— Ето една заповед за господата Манюел и Дантон да бъдат накарани да се приберат по домовете си националните гвардейци от аркадата Сен Жан и да бъде освободен Пон Ньоф. Каквото и да струва, тази заповед трябва да бъде изпълнена, чувате ли?
— Ще я предам лично на господин Дантон.
— Това е добре… Сега, вие нали живеете на улица „Сен Оноре“?
— Да, господине.
— Като предадете заповедта на Дантон, приберете се у вас и си починете малко. После, към два часа, станете и се разходете от другата страна на зида при насипа Фьойан. Ако видите или ако чуете да падат камъни, хвърляни от градината на Тюйлери, значи над мен е било упражнено насилие и аз съм пленник.
— Разбирам.
— Тогава се явете в Събранието и кажете на колегите си да изискат да се явя… Разбирате ли, господин Бийо? Предавам живота си в ръцете ви!
— А аз отговарям за него, господине — отвърна Бийо. — Тръгвайте спокойно.
Петион наистина беше тръгнал, осланяйки се на широко известния патриотизъм на Бийо.
Той беше отговорил толкова смело, защото Питу току-що бе пристигнал и Бийо веднага го изпрати при Дантон, нареждайки му да не се връща без него.
Въпреки мързела на Дантон, Питу го доведе.
Дантон беше видял оръдията при Пон Ньоф. Той видя националните гвардейци под аркадата Сен Жан. Разбра колко е необходимо подобни сили да не се оставят зад гърба на народната армия.
Със заповедта на Петион в ръка Мануел и той накараха националните гвардейци от аркадата Сен Жан да се разотидат и отпратиха оръдията от Пон Ньоф.
От този момент главният път на въстанието се оказа разчистен.
В това време Бийо и Питу се върнаха на улица „Сен Оноре“. Там все така беше старото жилище на Бийо — Питу го поздрави с кимане на глава, както се поздравява приятел.
Бийо седна и направи знак на Питу да стори същото.
— Благодаря, господин Бийо, не съм уморен — каза Питу.
Но Бийо настоя и Питу седна.
— Питу — каза му Бийо, — накарах да ти предадат да дойдеш при мен.
— И както виждате, господин Бийо, не ви накарах да ме чакате — каза Питу със свойствената си открита усмивка, показваща трийсет и два зъба.
— Не… ти се досещаш, че ще става нещо важно, нали?
— Досещам се — отвърна Питу, — но все пак ми кажете, господин Бийо…
— Какво, Питу?
— Не виждам никъде нито господин Байи, нито господин Лафайет.
— Байи е предателят, който накара да ни изколят на Марсово поле.
— Да, зная, защото аз бях този, който ви вдигна, окъпан в собствената ви кръв.
— Лафайет е предател, който искаше да отвлече краля.
— А! Това не го знаех… Господин Лафайет — предател! Кой би си помислил това? А кралят?
— Кралят е най-големият предател от всички, Питу.
— Колкото до това — каза Питу, — то не ме учудва.
— Кралят заговорничи с чужденците и иска да предаде Франция на врага. Тюйлери е огнище на заговор и е решено да бъде превзет… Разбираш ли, Питу?
— Дявол да го вземе! Дали разбирам!… Кажете, господин Бийо, както превзехме Бастилията, нали?
— Да.
— Само че това няма да е толкова трудно.
— В това се лъжеш, Питу.
— Какво! Ще бъде по-трудно?
— Да.
— Все пак ми се струва, че стените не са толкова високи.
— Да, но са по-добре пазени. Целият гарнизон на Бастилията беше стотина инвалиди, докато в двореца има три-четири хиляди души.
— Ах! По дяволите! Три-четири хиляди души!
— Без да се брои това, че Бастилията беше изненадана, докато от първо число на месеца в Тюйлери се досещат, че ще бъдат нападнати и се подготвят да се отбраняват.
— Така че ще се защитават? — каза Питу.
— Да — отвърна Бийо, — още повече че, както казват, защитата е поверена на господин Дьо Шарни.
— Наистина — каза Питу, — той тръгна вчера от пощата в Бурсон заедно с жена си… Но значи господин Дьо Шарни също е предател?
— Не, той е аристократ и това е всичко. Той винаги е бил човек на двора, следователно не е предавал народа, защото не го е приканвал да му вярва.
— И така, ще се бием срещу господин Дьо Шарни?
— Това е много вероятно, Питу.
— Не е ли странно? Съседи!
— Да, това се нарича гражданска война, Питу. Но ти не си задължен да се биеш, ако не го смяташ за уместно.
— Извинете ме, господин Бийо — каза Питу. — От момента, в който е уместно за вас, то е уместно и за мен.