— Бих предпочел изобщо да не се биеш, Питу.
— Защо ме накарахте да дойда тогава, господин Бийо?
Лицето на Бийо се помрачи.
— Накарах те да дойдеш Питу — каза му арендаторът, — за да ти връча този документ.
— Този документ, господин Бийо?
— Да.
— Какъв е този документ?
— Това е препис от завещанието ми.
— Какво! Препис от завещанието ви? Ех, господин Бийо! — продължи със смях Питу. — Вие нямате вид на човек, който иска да умре.
— Не — каза Бийо, показвайки пушката и паласката си, окачени на стената. — Но имам вид на човек, който може да бъде убит.
— Ах, проклятие! Факт е, че всички сме смъртни — каза с наставнически тон Питу.
— Е, добре, Питу — отвърна Бийо, — накарах те да дойдеш, за да ти връча препис от завещанието си.
— На мен ли, господин Бийо?
— На теб, Питу, като се има предвид, че те правя мой пълен наследник…
— Аз? Ваш пълен наследник? — каза Питу. — Не, благодаря, господин Бийо! Но вие ми казвате това на шега!
— Казвам ти го така, както е написано, приятелю мой.
— Това не може да стане, господин Бийо.
— Какво! Не може да стане ли?
— Ами не!… Когато един човек има наследници, той не може да даде имането си на чужди хора.
— Лъжеш се, Питу, може.
— Тогава не трябва, господин Бийо.
Мрачен облак премина по челото на Бийо.
— Аз нямам наследници — каза той.
— Хубаво! — подхвана Питу. — Нямали сте наследници? А как ще наречете тогава госпожица Катрин?
— Не познавам лице с такова име, Питу.
— Хайде де, господин Бийо, не приказвайте такива неща, това ме кара да се възмущавам!
— Питу — каза Бийо, — в момента, в който нещо ми принадлежи, аз мога да го дам на когото искам. Така че, ако умра, когато това нещо ти принадлежи, ти можеш да го дадеш на когото поискаш.
— Аха! Хубаво! — каза Питу, който започваше да разбира. — Тогава, ако ви сполети нещастие… Ама и аз съм един глупак! Няма да ви сполети никакво нещастие!
— Както каза преди малко, Питу, всички сме смъртни.
— Да… Е, добре, наистина, имате право — ще взема завещанието, господин Бийо. Но, разбира се, ако се предположи, че ще имам нещастието да стана ваш наследник, ще имам ли правото да правя каквото поискам с това, което имате?
— Несъмнено, защото ще бъде твое… А на теб, един добър патриот, разбираш ли, Питу, няма да могат да ти намерят цаката, както биха могли да направят с хора, които биха се съюзили с аристократите.
Питу разбираше все по-добре и по-добре.
— Е, добре, така да бъде, господин Бийо — каза той. — Приемам!
— Тогава, понеже това беше всичко, което имах да ти казвам, сложи в джоба си този документ и си почини.
— Защо да го правя, господин Бийо?
— Защото по всяка вероятност утре ще имаме работа или по-скоро днес, тъй като е два часът.
— Излизате ли, господин Бийо?
— Да, имам работа покрай насипа Фьойан.
— И няма да имате нужда от мен?
— Тъкмо обратното, ще ми пречиш.
— В такъв случай, господин Бийо, ще хапна един залък…
— Вярно! — провикна се Бийо. — А аз забравих да те попитам дали не си гладен!
— О! Това е защото знаете, че аз винаги съм гладен — каза Питу, смеейки се.
— Няма нужда да ти казвам къде е шкафът с храната…
— Не, не, господин Бийо, не се безпокойте за мен… Само че ще се върнете тук, нали?
— Ще се върна.
— Иначе ще трябва да ми кажете къде бих могъл да ви намеря.
— Няма нужда! До един час ще бъда тук.
— Е, добре, вървете!
И Питу се зае да търси храната с онзи апетит, който при него, както и при краля, никога не намаляваше, независимо от събитията, докато Бийо се запъти към насипа Фьойан.
Ние знаем какво щеше да прави.
Едва беше стигнал там, когато в краката му падна един камък, последван от втори, после от трети, съобщавайки му, че онова, от което се бе страхувал Петион, се беше случило и че кметът е пленник в Тюйлери.
Веднага, според получените инструкции, той се яви в Събранието, което, както видяхме, изиска явяването на Петион.
Освободен, на Петион не му оставаше нищо друго, освен да прекоси Събранието и да се върне в Кметството, оставяйки колата си да го представлява в двора на Тюйлери.
От своя страна, Бийо се прибра у дома и намери Питу да довършва вечерята си.
— Е, добре, какво ново, господин Бийо? — попита Питу.
— Нищо — отвърна Бийо, — освен че денят изгрява и небето е червено като кръв.
152.
От три до шест часа сутринта
Видяхме как изгря денят.
Първите му лъчи осветиха двама конници, които яздеха своите коне по пустия кей на Тюйлери.