Тези двама конници бяха главнокомандващият Националната гвардия Манда и неговият адютант.
Манда, повикан към един часа в Кметството, най-напред беше отказал да се яви.
В два часа заповедта беше повторена по-категорично. Манда искаше още да се съпротивлява. Но синдикът Рьодерер се беше приближил до него и му беше казал:
— Господине, обърнете внимание, че според думата на закона командващият Националната гвардия се намира под заповедите на общината.
Тогава Манда се бе решил.
Впрочем главнокомандващият не знаеше две неща: Най-напред, че четирийсет и седем от четирийсет и осемте секции бяха изпратили в общината по трима комисари със задачата да се съберат в общината и да спасят родината. Манда си мислеше, че ще завари стария състав на общинския съвет, който беше дотогава, и ни най-малко не очакваше да срещне сто четирийсет и едно нови лица.
След това Манда не знаеше за заповедта, дадена от същата тази община, да бъде освободен от оръдията Пон Ньоф и да бъде опразнена аркадата Сен Жан, заповед, за изпълнението на която, имайки предвид нейната важност, се бяха погрижили лично Манюел и Дантон.
Така че когато стигна до Пон Ньоф, Манда беше изумен да го види съвсем пуст. Той се спря и изпрати адютанта си на разузнаване.
След десет минути адютантът се върна. Той не беше забелязал нито оръдие, нито национална гвардия — площад „Дофен“, улица „Дофен“ и Кеят на августинците бяха пусти като Пон Ньоф.
Манда продължи пътя си. Може би трябваше да се върне в двореца. Но хората отиват натам, накъдето ги тласка съдбата.
Колкото повече напредваше към Кметството, толкова повече му се струваше, че се приближава към смъртта. Така, както при известни органични катаклизми кръвта се оттегля към сърцето и напуска крайниците, които остават бледи и вледенени, така движението, топлината, в крайна сметка революцията, бяха на кея Пелетие, на площад „Грев“, в Кметството — действащия орган на народния живот, сърце на това голямо тяло, което наричат Париж.
Манда се спря на ъгъла на кея Пелетие и изпрати своя адютант към аркадата Сен Жан.
През аркадата Сен Жан свободно сновяха народни тълпи — Националната гвардия беше изчезнала.
Манда поиска да се върне по стъпките си. Вълната от народ се беше събрала зад него и го тласкаше като някой отломък към стъпалата на Кметството.
— Останете тук! — каза той на адютанта. — Ако ме сполети някое нещастие, идете и съобщете в двореца.
Манда се остави вълната от хора да го повлече. Адютантът, чиято униформа показваше второстепенното му значение, остана на ъгъла на кея Пелетие, където никой не го обезпокои.
Всички погледи бяха вперени в главнокомандващия.
Стигайки до голямата зала на Кметството, Манда се намери срещу непознати и строги лица.
Това бяха членовете на цялото въстание, които търсеха сметка за поведението на човека, който бе поискал не само да го срази при разгръщането му, но и да го задуши при зараждането му.
В Тюйлери разпитваше той. Спомняте си сцената с Петион. Тук той щеше да бъде разпитваният.
Един от членовете на новата комуна — на тази страховита комуна, която щеше да задуши Законодателното събрание и да се бори с Конвента, — излезе напред и попита от името на всички:
— По чия заповед удвои охраната на двореца?
— По заповед на кмета на Париж — отвърна Манда.
— Къде е тази заповед?
— В Тюйлери, където я оставих, за да може да бъде изпълнена в мое отсъствие.
— Защо накара оръдията да излязат?
— Защото накарах батальона да тръгне, а когато тръгне батальонът, с него тръгват и оръдията.
— Къде е Петион?
— Беше в двореца, когато го напуснах.
— Като пленник?
— Не, свободен е и се разхожда в градината.
В този момент разпитът беше прекъснат.
Един от членовете на новата комуна донесе едно разпечатано писмо и поиска да накарат да бъде прочетено на висок глас.
На Манда му трябваше да хвърли само един поглед върху това писмо, за да разбере, че е загубен. Той разпозна почерка си.
Това бе заповедта, изпратена в един часа сутринта на командира на батальона, разположен при аркадата Сен Жан, с която му се заповядваше да атакува в тил тълпата, тръгнала към двореца, докато батальонът от Пон Ньоф я атакува във фланг.
Заповедта беше попаднала в ръцете на Комуната след изтеглянето на батальона.
Разпитът свърши. Какво ли признание, което би било по-ужасно от това писмо, биха могли да получат от обвиняемия?
Съветът реши, че Манда ще бъде отведен в Абатството.
После присъдата беше прочетена на Манда.
Докато четеше присъдата на Манда, председателят, както уверяват, направи с ръка един от онези жестове, които народът за нещастие знае твърде добре да тълкува: един хоризонтален жест.