„Председателят — пише господин Пелтие, автор на «Революцията от 10 август 1792 година», — направи един много изразителен хоризонтален жест, докато казваше: Да го извлекат оттук!“
Жестът действително би бил твърде изразителен една година по-късно. Но един хоризонтален жест, който би значил много през 1793 година, не значеше толкова през 1792 година по времето, когато гилотината все още не функционираше. Чак на 21 август на площад „Карусел“ падна главата на първия кралски привърженик. Как би могъл единайсет дни преди това — поне ако не е бил предварително уговорен знак — един хоризонтален жест да каже: „Убийте господина“?
За нещастие фактите изглежда потвърждават обвинението.
Едва Манда бе слязъл по три от стъпалата на парадното стълбище на Кметството, когато, в момента, в който синът му се хвърли насреща му, един пистолетен изстрел пръсна главата на затворника.
Същото нещо се беше случило преди три години на Флесел. Манда беше само ранен. Той се надигна и още в същия миг падна отново, поразен от двайсетина удара на пики.
Детето протягаше ръце и викаше: „Татко! Татко!“. Изобщо не обърнаха внимание на виковете на детето.
Скоро след това от този кръг, в който не се виждаше нищо друго, освен спускащи се надолу ръце и блясъци на саби и пики, се издигна една окървавена, отделена от тялото глава.
Това беше главата на Манда.
Детето припадна. Адютантът препусна в галоп, за да съобщи в Тюйлери какво бе видял. Убийците се разделиха на две: едните отидоха да хвърлят тялото в реката, а другите да поразходят, набучена на една пика, главата на Манда из улиците на Париж.
Беше почти четири часа сутринта.
Нека изпреварим в Тюйлери адютанта, който щеше да отнесе фаталната новина и да видим какво ставаше там.
След като се беше изповядал — а от момента, в който съвестта му беше спокойна, той беше спокоен за всичко останало, — кралят, който не можеше да се противи на никоя от естествените нужди, си беше легнал. Наистина, беше си легнал напълно облечен.
При усилването на камбанния звън и при сигнала за тревога, при който започнаха да бият барабаните, кралят се събуди.
Този, който събуди краля — господин Дьо Шесне, на когото Манда, излизайки, беше предал командването, го събуди, за да се покаже на националните гвардейци и с присъствието си и с няколко думи да посъживи ентусиазма им.
Кралят се надигна натежал, олюляващ се, още неразсънил се. Той беше с напудрена прическа и цялата страна на прическата му, на която беше спал, беше сплескана.
Потърсиха фризьора. Нямаше го. Кралят излезе от спалнята си, без да е вчесан.
Кралицата, предупредена в залата на съвета, където се намираше, че кралят ще се качи при своите защитници, изтича насреща му.
Тъкмо обратното на бедния монарх — който с унилия си поглед не гледаше никого, с опънати мускули на устата, които неволно потрепваха, с виолетова дреха, придаваща му вид, че носи траур за монархията, — кралицата беше бледа, но гореше от треска. Клепачите й бяха зачервени, но сухи.
Тя се прикачи към това привидение на монархията, което вместо да се появи в полунощ, се показваше на сутринта с подути и премигващи очи.
Тя се надяваше да му даде онова, което имаше в излишък у нея — смелост, сила и живот. Впрочем всичко вървеше добре, докато кралското представяне се извършваше във вътрешността на апартаментите, въпреки че националните гвардейци, смесили се с благородниците, като виждаха отблизо краля — този беден човек, мекушав и тромав, който веднъж се беше справил така неуспешно в подобно положение на балкона на господин Сос във Варен, — се питаха дали това е героят от 20 юни, онзи крал, когото свещениците и жените започваха да бродират върху погребалните воали, поетичната легенда.
И, трябва да го кажем, това изобщо не беше кралят, когото очакваше да види Националната гвардия.
Точно в този момент старият херцог Дьо Майи с едно от онези добри намерения, предназначени да осигурят още едно паве по пътя към ада, — извади шпагата си и дойде да се хвърли в краката на краля, заклевайки се с треперещ глас да умре — той и благородничеството на Франция, което той представлява — за внука на Анри IV.
Вместо една, непохватните постъпки станаха две. Националната гвардия изобщо не изпитваше големи симпатии към онова благородничество на Франция, което представляваше господин Дьо Майи. Тя нямаше да защитава ни най-малко внука на Анри IV, а конституционния крал.
Така че в отговор на няколкото вика: „Да живее кралят!“, едно мощно „Да живее нацията!“ избухна от всички страни.