Един удар с байонет го прикова за стената. Той издъхна, без някой от последните му удари да достигне до враговете му.
По време на тази борба двама от затворниците успяха да се измъкнат.
Този, който последва абат Буйон, беше бивш кралски гвардеец, наречен Солминиак. Той се защитаваше не по-малко яростно от предшественика си. Смъртта му не беше по-малко жестока. После заклаха трети, чието име остана неизвестно. Сюло беше четвърти.
— Виж — каза една жена на Тероан, — ето го твоя Сюло!
Тероан не го познаваше по лице. Тя мислеше, че той е свещеник и го наричаше абат Сюло. Тя се хвърли като тигрица и го хвана за гърлото.
Сюло беше млад, храбър и силен. С един удар на юмрука си той отхвърли Тероан на десетина крачки от себе си, със свирепо разтърсване се отърва от трима-четирима души, нахвърлили се отгоре му, изтръгна сабя от ръцете на убийците и с първите два удара просна на земята двама от тях.
Тогава започна страховита борба. Непрекъснато печелейки място, непрекъснато напредвайки към портата, Сюло се освобождаваше на три пъти. Той достигна тази злощастна порта. Но, принуден да се обърне, за да я отвори, се изложи за миг без защита на убийците си — този миг беше достатъчен на двайсетина саби да пронижат тялото му. Той падна в краката на Тероан, която получи тази жестока радост да му нанесе последната рана.
Бедният Сюло се беше оженил преди два месеца за една очарователна жена, дъщеря на известен художник, за Адел Ал.
Докато Сюло се бореше с убийците, трети пленник намери начин да се измъкне.
Петият, който се появи, извлечен от караулното от убийците, накара тълпата да нададе вик на възхита. Това беше един бивш телохранител, наречен Дю Вижие, когото наричаха „хубавия Вижие“. Понеже беше също толкова храбър, колкото и красив, и също толкова ловък, колкото и храбър, той се бори почти четвърт час, падна три пъти и три пъти се надигна отново и оцвети всяко паве в двора с кръвта си, но и с тази на убийците си. Най-накрая падна като Сюло, сразен от числеността им.
Смъртта на другите четирима си беше обикновено клане. Не се знаят имената им.
Деветте трупа бяха завлечени до площад „Вандом“, където ги обезглавиха. После главите им, набучени на пики, бяха разнесени из цял Париж.
Вечерта един прислужник на Сюло откупи с цената на злато главата на господаря си и успя с издирване да открие трупа. Благочестивата съпруга на Сюло, бременна от два месеца, със силни викове изискваше тези скъпоценни останки, за да им отдаде последните дължими почести.
Така, преди да е започнала борбата, вече се проля кръв на две места — върху стъпалата на Кметството и в двора на Фьойан.
Ей сега ще я видим да се пролива и в Тюйлери. След капката, поток, след потока — река!
Точно в момента, когато се извършваха убийствата, сиреч между осем и девет часа сутринта, десет или единайсет хиляди национални гвардейци, събрани от тревожния камбанен звън на Барбару и от общата тревога на Сантер, слизаха по улица „Сен Антоан“, преминаваха под знаменитата аркада Сен Жан, така добре пазена предишната нощ, и излизаха на площад „Грев“.
Тези десет хиляди души идваха по заповед да тръгнат срещу Тюйлери.
Накараха ги да изчакат един час.
В тълпата обикаляха две версии:
Първата беше, че се надяват на отстъпки от двореца.
Втората — че предградието Сен Марсо не било готово и че не трябва да се тръгва без него.
Хиляда души, въоръжени с пики, станаха нетърпеливи. Както винаги, най-зле въоръжените бяха най-пламенни. Те пробиха редиците на Националната гвардия, казвайки, че ще минат и без нея и ще превземат двореца сами.
Няколко марсилски федерати и десетина-дванайсет френски гвардейци — от същите онези френски гвардейци, които преди три години бяха превзели Бастилията, — застанаха начело на тях и с овации бяха поздравени като вождове.
Това бе авагардът на въстанието.
Все пак адютантът, който бе станал свидетел на убийството на Манда, се беше върнал в Тюйлери с най-бързия ход на коня си. Но това стана едва в момента, когато след злополучната разходка из дворовете кралят се беше прибрал в покоите си, а кралицата в своите, за да може да се стигне до тях и да им съобщи мрачната новина.
Кралицата изпитваше онова, което се изпитва всеки път при съобщаването за смъртта на човек, който се е разделил с вас преди миг. Тя не можеше да повярва. Накара да й разкажат сцената веднъж, после втори път с всички подробности.