В това време шумът от една кавга достигна чак до първия етаж и навлезе през отворените прозорци.
Жандармите, националните гвардейци и артилеристите-патриоти — онези, които бяха викали: „Да живее нацията!“, в края на краищата започнаха да предизвикват роялистите, наричайки ги „господа кралските гренадири“ и да говорят, че всички от гренадирите от Фий-Сен-Тома и онези от Бют-де-Мулен са хора, които са се продали на двора и понеже долу още не знаеха за смъртта на главнокомандващия, която вече се беше разчула на първия етаж, един гренадир се провикна с пълен глас:
— Решително този негодник Манда е изпратил само аристократи в двореца!
По-големият син на Манда беше в редиците на Националната гвардия. Ние видяхме къде беше по-малкият — той се опитваше безуспешно да защити баща си на стъпалата на Кметството.
При това оскърбление, отправено към отсъстващия му баща, по-големият брат се хвърли вън от редиците с вдигната високо сабя.
Трима-четирима артилеристи се спуснаха срещу него.
Вебер, камериерът на кралицата, беше там като национален гвардеец между гренадирите от Сен-Рош. Той полетя на помощ на младежа.
Чу се тракане на саби. Кавгата оформи двете си партии. Привлечена от шума към прозореца, кралицата разпозна Вебер.
Тя повика Тиери, камериера на краля, и му нареди да отиде да потърси млечния й брат.
Вебер се качи и разказа всичко на кралицата. В отговор кралицата му разказа за смъртта на Манда.
Под прозорците шумът продължаваше.
— Виж какво става, Вебер — каза кралицата.
— Какво става ли, госпожо?… Ето че артилеристите изоставят оръдията си, в които има натикани гюлета и тъй като оръдията не са заредени с барут, ето че сега са извън строя!
— Какво мислиш за всичко това, бедни мой Вебер?
— Мисля — каза добрият австриец, — че Ваше Величество трябва да се посъветва с господин Рьодерер, който ми изглежда все още измежду най-преданите, които са останали в двореца.
— Да, но къде да поговоря с него, без да бъда подслушвана, шпионирана и прекъсвана?
— В моя апартамент, ако кралицата пожелае — каза камериерът Тиери.
— Става — каза кралицата.
После се обърна към млечния си брат и му каза:
— Иди да намериш господин Рьодерер и го доведи при Тиери.
И докато Вебер излизаше сам през едната врата, кралицата излизаше през другата, следвайки Тиери.
Часовникът на двореца удари девет часа.
154.
От девет часа до обед
Когато се стигне до някой въпрос от историята, също толкова важен като този, до който сме достигнали ние, не бива да се пропуска нито една подробност, като се има предвид, че всяка от тях се свързва с друга и че точното съединяване на всички тези подробности оформя дължината и ширината на научната картина, която се разгъва пред очите на бъдещето между ръцете на миналото.
В момента, когато Вебер отиваше при синдика на комуната, за да му съобщи, че кралицата желае да говори с него, швейцарският капитан Дюрлер се качваше при краля, за да поиска от него или от старшия генерал последни заповеди.
Шарни забеляза добрия капитан, търсещ някой прислужник или камериер, който би могъл да го въведе при краля.
— Какво желаете, капитане? — попита той.
— Вие ли сте командващият генерал? — каза господин Дюрлер.
— Да, капитане.
— Идвам да получа последни нареждания, господине, защото челото на въстанническата колона започва да се появява на Карусел.
— Беше ви наредено да се оставите тълпата да премине през вас, господине, кралят е решен да умре сред вас.
— Бъдете спокоен, господин генерал — отвърна простичко капитан Дюрлер.
И отиде да занесе на другарите си тази заповед, която беше тяхната смъртна присъда.
Действително, както беше казал капитан Дюрлер, авангардът на въстаниците беше започнал да се вижда.
Това бяха онези хиляда души, въоръжени с пики, начело на които вървяха двайсетина марсилци и десет-дванайсет френски гвардейци. В редовете на последните блестяха златните еполети на един млад капитан.
Този млад капитан беше Питу, който, препоръчан от Бийо, беше натоварен с едно поръчение, което ще изложим незабавно.
Зад този авангард следваше, на разстояние почти четвърт левга, един многоброен корпус от национални гвардейци и федерати, предшестван от една батарея от дванайсет оръдия.
Когато съобщиха на швейцарците заповедта на командващия, те мълчаливо и решително застанаха по постовете си, запазвайки студеното и мрачно мълчание на решителността.