Националните гвардейци, чиято дисциплина не беше толкова строга, се разположиха с по-голям шум и безредие, но с не по-малка решителност.
Зле организираните благородници, които имаха само оръжия за близък бой — шпаги или пистолети — знаейки, че този път става въпрос за битка на смърт, гледаха с някакво трескаво опиянение приближаването на момента, когато щяха да се окажат в контакт с народа — този стар противник, този вечен атлет, този борец, който винаги бе побеждаван и все пак непрекъснато бе расъл от осем века насам!
Докато обсадените или тези, които щяха да бъдат такива, заемаха позициите си, на вратите на Кралския двор се потропа и множество гласове извикаха: „Парламентьор!“, докато размахваха над стената една бяла кърпичка, забодена на върха на една пика.
Отидоха да потърсят Рьодерер. На средата на пътя го срещнаха.
— Чукат на Кралската порта, господине — казаха му.
— Чух ударите и отивам.
— Какво трябва да се направи?
— Отворете.
Заповедта беше предадена на портиера, който отвори вратата и побягна с всички сили.
Рьодерер застана срещу авангарда на хората с пиките.
— Приятели — каза Рьодерер, — поискахте да се отворят вратите за един парламентьор, а не за една армия. Къде е парламентьорът?
— Ето ме, господине — каза Питу с благия си глас и добродушната си усмивка.
— Кой сте вие?
— Аз съм капитан Анж Питу, командир на федератите от Арамон.
Рьодерер не знаеше какви са тези федерати от Арамон. Но времето беше скъпоценно и той не намери за нужно да пита.
— Какво искате? — попита той.
— Искам свободно преминаване за мен и моите приятели.
Приятелите на Питу, в дрипи, вдигнали високо пиките си, опулили очи, изглеждаха твърде опасни врагове.
— Свободно преминаване! И за какво?
— За да отидем и да блокираме Събранието… Ние имаме дванайсет оръдия. Нито едно няма да гръмне, ако направите това, което искаме.
— И какво искате?
— Свалянето на краля от престола.
— Господине — каза Рьодерер, — това е изключително важно нещо!
— Твърде важно, да, господине — отвърна Питу с обичайната си учтивост.
— Така че заслужава да бъде обсъдено.
— Това е много справедливо! — отвърна Питу.
И като погледна часовника на двореца, каза:
— Сега часът е десет без четвърт. Ние ви даваме време до десет часа. Ако, когато удари десет часа, нямаме отговор, ще атакуваме.
— Докато чакате, ще разрешите да затворим вратите, нали?
— Разбира се.
После се обърна към сподвижниците си.
— Приятели — каза той, — позволете им да затворят вратите.
И направи знак на хората с пики, които бяха отишли най-напред, да отстъпят. Те се подчиниха и вратите бяха затворени без затруднения.
Но благодарение на тези отворени врати обсадителите можаха да преценят какви страхотни приготовления са направени, за да ги посрещнат.
След като вратата беше затворена, хората на Питу бяха обхванати от желанието да продължат преговорите.
Някои се покатериха по раменете на другарите си, изкачиха се на зида и като го възседнаха, започнаха да разговарят с Националната гвардия.
Националната гвардия прие подадената ръка и заговори.
Така измина този четвърт час.
Тогава от двореца дойде един човек и даде заповед вратите да се отворят. Този път портиерът се беше свил на топка в къщичката си и националните гвардейци бяха тези, които вдигнаха резетата.
Обсадителите помислиха, че искането им е прието. Щом вратите се отвориха, те влязоха като хора, които са чакали дълго и които могъщи ръце подтикват отзад, сиреч като тълпа, призовавайки със силни викове швейцарците и вдигайки шапките си на върховете на пиките и сабите, като крещяха: „Да живее нацията! Да живее Националната гвардия! Да живеят швейцарците!“
Националните гвардейци отговориха на виковете с: „Да живее нацията!“
Швейцарците запазиха мрачно и дълбоко мълчание.
Чак пред дулата на оръдията щурмуващите се спряха и се огледаха пред себе си и около себе си.
Големият вестибюл беше пълен с швейцарци, наредени в три редици по височина. Освен това на всяко стъпало на стълбата имаше по една редица, което позволяваше на шестте редици да открият огън едновременно.
Някои от въстаниците започнаха да се замислят и в тяхното число беше и Питу. Само че вече беше малко късно за размишления.
Впрочем така се случва при подобни обстоятелства с този храбър народ, чиято главна черта на характера е, че е като децата — сиреч ту добър, ту жесток.
Като видя опасността, на него дори за миг не му мина през ум мисълта да бяга. Но той се опита да я заобиколи, шегувайки се с националните гвардейци и швейцарците.