Почти при Пон Ньоф те срещнаха ядрото на армията.
Това ядро на армията беше командвано от двама души на коне, следвани от един пешеходец, който, както изглежда, макар и да ходеше пеша, участваше в командването.
— Ах! — викаха бегълците, разпознавайки в единия от двамата конници пивоваря от предградието Сен Антоан, забележителен с колосалния си ръст, на когото за пиедестал служеше един огромен фламандски кон.
— Ах, господин Сантер! Помогнете ни! Колят братята ни!
— Кой това? — попита Сантер.
— Швейцарците! Те стреляха по нас, докато устата ни беше до тяхната буза.
Сантер се обърна към втория конник.
— Какво мислите за това, господине? — попита го той.
— Бога ми! — каза с явен немски акцент вторият конник, който беше един дребен рус човек, носещ косата си подстригана като четка. — Мисля, че има една военна поговорка, която казва: „Войникът трябва да отиде там, където се чува пушечна или оръдейна стрелба.“ Да отидем там, откъдето идва шумът!
— Но с вас имаше един млад офицер — попита пешеходецът един от бегълците. — Не го виждам вече.
— Той падна пръв, гражданино представител. И това е нещастие, защото той беше един храбър младеж!
— Да, беше храбър младеж! — отвърна леко побледнявайки онзи, на когото бяха дали званието представител. — Да, той беше един храбър младеж! Така че храбро трябва да отмъстим за него! Напред, господин Сантер!
— Мисля, драги Бийо — каза Сантер, — че в едно такова важно дело трябва да призовем на помощ не само смелостта, но и опита.
— Така да бъде.
— Следователно предлагам да предадем общото командване на гражданина Вестерман, който е истински генерал и приятел на гражданина Дантон, предлагайки се пръв да му се подчинявам като обикновен войник.
— Правете каквото искате — каза Бийо, — само да тръгнем, без да губим и миг.
— Приемате ли командването, гражданино Вестерман? — попита Сантер.
— Приемам — лаконично отговори прусакът.
— В такъв случай дайте вашите заповеди.
— Напред! — извика Вестерман.
И огромната колона, спряла за миг, потегли отново.
В момента, когато авангардът й навлизаше в Карусел, едновременно през малките врати на улица „Дьо л’Ешел“ и през онези откъм кейовете, часовникът на Тюйлери удари единайсет.
155.
От девет часа до обед II
Връщайки се в двореца, Рьодерер срещна камериера, който го търсеше от името на кралицата. Той самият търсеше кралицата, знаейки, че тя въплъщава истинската сила на двореца. Така че беше щастлив да научи, че тя го очаква в едно уединено място, където можеше да разговаря с нея насаме и без да бъде прекъсван.
Следователно той се качи след Вебер.
Кралицата беше седнала до камината, обърнала гръб на прозореца. При шума, предизвикан от вратата, тя бързо се обърна.
— Е, какво, господине?… — попита тя, без да определя някаква ясна цел на въпроса си.
— Кралицата ми е оказала честта да ме повика? — отвърна Рьодерер.
— Да, господине, вие сте един от първите магистрати на града. Вашето присъствие в двореца е един щит за монархията. Така че искам да ви попитам на какво можем да се надяваме или от какво да се страхуваме.
— Можем да се надяваме на малко неща, госпожо. А да се страхуваме от всичко!
— Значи народът решително е тръгнал срещу двореца?
— Авангардът му е на Карусел и преговаря с швейцарците.
— Преговарят ли, господине? Но аз бях накарала да дадат заповед на швейцарците да отблъснат силата със сила. Не са ли настроени да се подчинят?
— Не, госпожо. Швейцарците ще умрат на поста си.
— А ние на нашия, господине. Така, както швейцарците са войници в служба на краля, така кралете са войници в служба на монархията.
Рьодерер замълча.
— Да не би да имам нещастието да съм на мнение, което не съвпада с вашето? — попита кралицата.
— Госпожо — каза Рьодерер, — не бих изказал мнение, освен ако Ваше Величество не ми окаже милостта да го поиска.
— Господине, говорете.
— Е, добре, госпожо, ще ви го кажа с откровеността на убеден човек. Моето мнение е, че кралят е загубен, ако остане в Тюйлери.
— Но ако не останем в Тюйлери, къде ще отидем? — провикна се кралицата и се надигна изплашена.
— В този час — каза Рьодерер — има само едно убежище, което може да защити кралското семейство.
— Кое е то, господине?
— Националното събрание.
— Какво означава това, господине? — попита кралицата, премигвайки бързо с очи и питайки като жена, убедена, че не е разбрала добре.
— Националното събрание — повтори Рьодерер.
— И вие си мислите, господине, че ще поискам нещо от онези хора там?