Кралицата изтича на балкона и нямаше нужда от далекоглед, за да види какво става.
Армията на въстаниците приближаваше, дълга и плътна, покриваща цялата ширина на кея, и се простираше, докъдето поглед стига.
По Пон Ньоф предградието Сен Марсо се присъединяваше към предградието Сен Антоан.
Всички камбани на Париж биеха бясно тревога, голямата камбана на „Нотр Дам“ покриваше с дебелия си глас всички тези потрепвания на бронза.
Горещото слънце бликаше в хиляди светкавици, отразено от оръдията, пушките и върховете на копията. После, като далечен шум от буря, се чу глухото трополене на оръдията.
— Е, госпожо? — попита Рьодерер.
Петдесетина души се бяха събрали зад краля.
Кралицата хвърли продължителен поглед върху цялата тази тълпа, която ги заобикаляше. Този поглед сякаш проникваше до дъното на сърцата, за да потърси онова, което би могло да остане от предаността.
После, онемяла, бедната жена, незнаеща към кого да се обърне, нито каква молитва да отправи, взе детето си на ръце, показвайки го на швейцарските офицери, на офицерите от Националната гвардия и на благородниците.
Това вече не беше кралицата, искаща трона за своя наследник. Това беше една кралица в отчаяно положение сред един пожар, която викаше: „Детето ми! Кой ще спаси детето ми?“
През това време кралят разговаряше съвсем тихо със синдика на Комуната или по-скоро Рьодерер му повтаряше онова, което вече бе казал на кралицата.
Две ясно отличаващи се групи се бяха оформили около августейшите лица — групата на краля — хладна, важна, съставена от съветници, които изглежда одобряваха мнението, изказано от Рьодерер, — и групата на кралицата — пламенна, ентусиазирана, многобройна, състояща се от млади военни, размахващи шапките си, изваждащи шпагите си, вдигащи ръце към дофина и целуващи на колене полите на роклята на кралицата, заклевайки се да умрат за едната и за другия.
Кралицата намери малко надежда в този ентусиазъм.
В този момент групата на краля се присъедини към тази на кралицата и кралят със своята обичайна безстрастност се оказа в центъра на двете смесили се групи.
Кралицата измъкна два пистолета от колана на господин Майардоз, командира на швейцарците.
— Хайде, сир! — каза тя. — Ето го мига да се покажете храбър или да загинете сред приятелите си!
Това движение на кралицата издигна ентусиазма до неговия връх. Всеки чакаше отговора на краля със затаен дъх и зинала уста.
Един млад, красив и храбър крал, който с пламенен поглед и потръпващи устни би се хвърлил с тези два пистолета сред битката, би могъл да обърне късмета към себе си, може би!
Чакаха, надяваха се.
Кралят взе пистолетите от ръцете на кралицата и ги върна на господин Майардоз.
После се обърна към синдика на Комуната и попита:
— Значи вие казвате, че трябва да се предам на Събранието?
— Сир — отвърна Рьодерер с поклон, — това е моето мнение.
— Хайде, господа — каза кралят, — нямаме какво да правим повече тук.
Кралицата въздъхна, взе дофина на ръце и обръщайки се към госпожа Дьо Ламбал и госпожа Дьо Турзел, добави:
— Елате, госпожи, щом кралят желае това!
С това на всички останали беше казано: „Аз ви изоставям.“
Госпожа Кампан чакаше кралицата в коридора, по който тя трябваше да мине.
Кралицата я видя.
— Изчакайте ме в апартамента ми — каза тя. — Ще дойда да ви взема или ще изпратя някой да ви потърси, за да отидем… Бог знае къде!
После прошепна съвсем тихо, навеждайки се към госпожа Кампан:
— О! Една разходка по брега на морето!
Изоставените благородници се погледнаха едни други и сякаш си казаха: „Заради краля ли дойдохме тук да търсим смъртта си?“ Господин Дьо ла Шесне разбра този неизказан въпрос.
— Не, господа — каза той, — заради монархията! Човекът е смъртен — принципът е вечен!
Колкото до нещастните жени — а те бяха много: някои от тях, отсъствали от двореца, бяха извършили нечувани усилия, за да влязат обратно — та, колкото до жените, те бяха ужасени. Досущ като мраморните статуи, изправени по ъглите на коридорите и по дължината на стълбищата.
Най-накрая кралят благоволи да помисли за онези, които изоставяше.
Той се спря в долната част на стълбището.
— Но какво ще стане с всички онези хора, които оставих горе?
— Сир — отвърна Рьодерер, — за тях няма нищо по-лесно от това да ви последват. Те са облечени като за излизане в града и ще минат през градината.
— Вярно — каза кралят. — Да вървим!
— Ах, господин Дьо Шарни! — каза кралицата, забелязвайки графа, който я чакаше при вратата за градината с гола шпага. — Как не ви послушах онзи ден, когато ме посъветвахте да бягам!