Графът изобщо не й отговори, а приближавайки се до краля му каза:
— Сир, бихте ли желали да вземете моята шапка и да ми дадете вашата, по която биха могли да ви разпознаят?
— А! Имате право — каза кралят, — заради бялото перо… Благодаря, господине.
И като взе шапката на Шарни, му даде своята.
— Господине — каза кралицата, — кралят заплашен ли е от някаква опасност по време на това преминаване?
— Виждате, госпожо, че ако съществува опасност, аз правя всичко възможно да я отклоня от този, когото заплашва.
— Сир — каза швейцарският капитан, който беше натоварен да охранява преминаването на краля през градината, — готов ли е Ваше Величество?
— Да — отвърна кралят, нахлупвайки на главата си шапката на Шарни.
— Тогава излизаме! — каза капитанът.
Кралят тръгна напред сред две редици от швейцарци, които вървяха със същата крачка като него.
Изведнъж отдясно се чуха силни викове.
Портата, която водеше към Тюйлери, близо до кафенето Флора, беше разбита. Една тълпа хора, знаейки, че кралят ще се предава на Събранието, се устреми в градината.
Един мъж, който изглеждаше, че предвожда цялата тази банда, носеше вместо знаме една глава набучена на пика. Капитанът нареди да спрат и да приготвят оръжията.
— Господин Дьо Шарни — каза кралицата, — ако видите, че има опасност да попадна в ръцете на тези негодници, ще ме убиете, нали?
— Не мога да ви обещая това, госпожо — отвърна Шарни.
— И защо така? — извика кралицата.
— Защото преди една-единствена ръка да ви е докоснала, аз ще бъда мъртъв!
— Виж ти — каза кралят, — това е главата на бедния господин Манда: познах я.
Тази банда убийци не посмя да се приближи, но обсипа с ругатни краля и кралицата. Гръмнаха пет-шест пушечни изстрела. Един швейцарец падна мъртъв, друг беше ранен.
Капитанът заповяда да се вземат пушките за стрелба.
— Не стреляйте, господине! — каза Шарни. — Или нито един от нас няма да стигне жив до Събранието.
— Така е, господине — каза капитанът. — Пушки, на ръце! Войниците взеха пушките на ръце и продължиха напред, пресичайки диагонално градината.
Първите жеги на годината бяха пожълтили кестеновите дървета. Въпреки че беше още едва началото на август, вече сухи листа се бяха посипали по земята. Малкият дофин ги търкаляше с краката си и се забавляваше да ги набутва под краката на сестра си.
— Листата падат рано тази година — каза кралят.
— Не беше ли написал някой: „Монархията няма да дочака падането на листата?“ — каза кралицата.
— Да, госпожо — отвърна Шарни.
— И как се нарича този изкусен пророк?
— Манюел.
В това време ново препятствие изникна пред кралското семейство — това беше една многобройна група от мъже и жени, които чакаха, отправяйки заплашителни жестове и размахвайки оръжия по стълбите и на терасата, които трябваше да изкачат и да преминат, за да достигнат от градината на Тюйлери до Манежа. Опасността беше толкова по-реална, защото нямаше начин швейцарците да запазят строя си.
Капитанът опита все пак да ги накара да пробият през тълпата. Но тя така яростно се възпротиви, че Рьодерер се провикна:
— Господине, внимавайте! Ще ги предизвикате да убият краля!
Спряха и изпратиха пратеник да уведоми Събранието, че кралят идва да иска убежище от него.
Събранието изпрати депутация. Но видът на тази депутация удвои яростта на тълпата.
Чуха се викове, нададени с бесен гняв:
— Долу Вето! Долу Австрийката! Сваляне от престола или смърт!
Двете деца разбираха, че най-вече заплашена е майка им и се притискаха до нея. Малкият дофин питаше:
— Господин Дьо Шарни, ама защо всички тези хора искат да убият мама?
Един човек с огромен ръст, въоръжен с пика и викащ по-високо от другите: „Долу Вето! Долу Австрийката!“, се опитваше, мушкайки с тази пика, да достигне ту кралицата, ту краля.
Малко по малко швейцарският ескорт беше отстранен. Кралското семейство имаше около себе си само шестимата благородници, които бяха излезли с него от Тюйлери, господин Дьо Шарни и депутацията от Събранието, дошла да ги търси.
Трябваше да се изминат повече от трийсет крачки през плътната тълпа. Беше очевидно, че се иска гибелта на краля и най-вече тази на кралицата. В подножието на стълбите борбата започна.
— Господине — каза Рьодерер на Шарни, — приберете шпагата си в ножницата иначе за нищо не отговарям!
Шарни се подчини, без да изрече нито дума.
Кралската група беше понесена от тълпата, както в някоя буря вълните понасят лодката, и беше отвлечена настрани от Събранието. Кралят се видя принуден да отблъсне един човек, който размахваше юмрук пред лицето му. Малкият дофин, почти задушен, викаше и протягаше ръчичики, сякаш за да призове на помощ.