Един човек се хвърли, сграбчи го и го изтръгна от ръцете на майка му.
— Господин Дьо Шарни, синът ми! — извика тя. — В името на небето, спасете сина ми!
Шарни направи няколко крачки към човека, който отнасяше детето, но едва разкрили кралицата, две-три ръце се протегнаха към нея и една ръка я хвана за шалчето, прикриващо гърдите й.
Кралицата нададе вик.
Шарни забрави препоръката на Рьодерер и шпагата му изчезна почти изцяло в тялото на човека, който се беше осмелил да вдигне ръка на кралицата. Тълпата изрева от бяс като видя да пада един от нейните хора и се нахвърли още по-жестоко върху групата.
Жените викаха:
— Ама убийте тази Австрийка, де! Дайте ни я да я заколим! Смърт! Смърт!
И двайсетина голи ръце се протегнаха да я хванат. Но тя, луда от мъка, не се безпокоеше за опасността, която я грозеше, и не спираше да вика:
— Синът ми! Синът ми!
Почти докосваха прага на Събранието. Тълпата направи последно усилие — тя чувстваше, че плячката й се изплъзва.
Шарни беше така притиснат, че не можеше вече да удря, освен с топката на дръжката на шпагата си. Той видя измежду всичките стиснати и заплашващи юмруци една ръка, въоръжена с пистолет, която търсеше да се прицели в кралицата.
Той хвърли шпагата си, хвана с две ръце пистолета, изтръгна го от този, който го държеше, и го изпразни в средата на гърдите на най-близкия нападател.
Човекът падна като поразен от мълния.
Шарни се наведе, за да вдигне шпагата си. Тя вече беше в ръцете на един човек от народа, който се опитваше да удари с нея кралицата.
Шарни се нахвърли върху убиеца. В този момент кралицата влизаше след краля във вестибюла на Събранието — тя беше спасена!
Вярно е, че след нея вратата се затвори и че Шарни падна върху стъпалото на тази врата, ударен едновременно с железен лост по главата и с пика в гърдите.
— Като братята ми! — прошепна той, падайки. — Бедната Андре!…
Съдбата на Шарни се изпълни като тази на Изидор, като тази на Жорж. Съдбата на кралицата тепърва щеше да се изпълни.
Впрочем в същия миг един ужасяващ артилерийски залп съобщи, че въстаниците и дворецът бяха влезли в схватка.
156.
От обед до три часа
За миг — досущ както кралицата, виждайки бягството на авангарда, — швейцарците можеха да повярват, че са имали работа със самата армия и че тази армия е разпръсната.
Бяха убили почти четиристотин души в Кралския двор и стотина и петдесет или двеста на Карусел. Най-накрая бяха пленили и седем оръдия. Толкова надалеч, докъдето погледът можеше да стигне, не се виждаше нито един човек, който би могъл да се отбранява.
Само една малка изолирана батарея, настанена на терасата на една къща, разположена срещу караулното помещение на швейцарците, продължаваше огъня, без да успеят да я накарат за замлъкне.
При все това, понеже смятаха, че са се справили с въстаниците, щяха да вземат мерки, за да приключат, каквото и да им струва, с останалата батарея, когато чуха да отеква откъм кейовете продължително биене на барабани и мрачното трополене на артилерията. Това беше онази армия, която кралят с помощта на далекогледа гледаше как идва от галерията на Лувъра.
В същото време започна да се разнася слухът, че кралят е напуснал двореца и е тръгнал да иска убежище от Събранието. Трудно е да се опише какво въздействие оказа тази новина дори върху най-преданите роялисти.
Кралят, който бе обещал да умре на кралския си пост, дезертираше и търсеше помощ от неприятеля или най-малкото се предаваше в плен, без да се бие!
От този момент националните гвардейци се почувстваха освободени от клетвата си и се оттеглиха. Последваха ги няколко благородници, които прецениха, че е безполезно да се оставят да бъдат убити заради една кауза, която сама се признаваше за изгубена.
Единствено швейцарците останаха мрачни и мълчаливи, роби на дисциплината.
От височината на терасата на Павилиона на Флора и през прозорците на галерията на Лувъра се виждаше как се приближават героичните предградия, на които никоя армия никога не бе устояла и които за един ден бяха сринали Бастилията — тази крепост, чиито основи се бяха вкоренили в земята от четири века насам.
Нападателите си имаха план. Те мислеха, че кралят е в двореца и искаха да го обкръжат от всички страни, за да го пленят.
Следователно колоната, която вървеше по кея, получи заповед да премине през решетките, заграждащи брега на реката. Онази, която идваше по улица „Сен Оноре“, трябваше да разбие вратата на манастира Фьойан, докато колоната от десния бряг, командвана от Вестерман, под чиито заповеди бяха Сантер и Бийо, щеше да атакува фронтално.