Питу, Бийо, марсилците, цялото чело на колоната тръгнаха напред и сред дима проникнаха във вестибюла. Намериха се пред стена от байонети — тези на швейцарците.
Чак тогава швейцарците започнаха своето отстъпление — героично отстъпление, в което стъпка по стъпка, стъпало по стъпало, оставяйки по една редица от своите войници на всяко стъпало, батальонът бавно отстъпи. Вечерта преброиха осемдесет трупа по стълбите.
Изведнъж по стаите и коридорите на двореца се чу да отеква викът:
— Кралят нареди на швейцарците да прекратят огъня!
Беше два часа следобед.
Ето какво беше станало в Събранието, тъй като то бе довело до заповедта, която обявиха в Тюйлери, за да прекратят битката — заповед, която имаше двойното предимство да намали озлоблението на победителите и да запази честта на победените.
В момента, в който вратата на манастира Фьойан се беше затворила зад кралицата и когато през тази все още открехната врата бяха видели железните лостове, пиките и байонетите да заплашват Шарни, Мария-Антоанета беше надала вик и беше протегнала ръце обратно към вратата. Но повлечена по посока на залата от онези, които я придружаваха и преди всичко от онзи майчин инстинкт, който й подсказваше преди всичко да следва детето си, тя беше влязла след краля в Събранието.
Там изпита голяма радост, като забеляза сина си, седнал на бюрото на председателя на Събранието. Човекът, който го беше донесъл, разтърсваше триумфално червения си калпак над главата на малкия принц и крещеше радостно:
— Спасих сина на моите господари! Да живее монсеньор дофинът!
Но след като синът й беше в безопасност, сърцето на кралицата бързо й напомни за Шарни.
— Господа — каза тя, — един от най-храбрите ми офицери, един от най-преданите ми служители остана при вратата в смъртна опасност. Искам да му помогнете.
Пет или шест депутати се устремиха натам при гласа й.
Кралят, кралицата, кралското семейство и придружаващите ги лица се отправиха към местата, предназначени за министрите, и седнаха.
Събранието ги беше посрещнало на крака, съвсем не поради етикета, дължим на коронованите глави, а поради уважението, дължимо на нещастието.
Преди да седнат обаче, кралят направи знак, че иска да говори.
Настана тишина.
— Дойдох тук — каза той, — за да избегна едно голямо престъпление. Помислих, че никъде другаде няма да съм на сигурно място, освен сред вас.
— Сир — отвърна Вернио, който председателстваше, — вие можете да разчитате на твърдостта на Националното събрание. Неговите членове са се заклели да умрат, защитавайки правата на народа и конституционните власти.
Кралят седна.
В този момент почти пред вратите на Манежа отекна страхотна стрелба — Националната гвардия, смесила се с въстаниците, стреляше от насипа Фьойан по капитана и войниците швейцарци, които бяха послужили като ескорт на кралското семейство.
Един офицер от Националната гвардия, несъмнено изгубил ума си, влезе съвсем уплашен и спря чак при преградата, викайки:
— Швейцарците! Швейцарците! Отблъснати сме!
Събранието помисли за миг, че швейцарците са победили и след като са отблъснали въстаниците, са тръгнали към манежа, за да си приберат отново краля, защото трябва да кажем, че в този час Луи XVI много повече беше крал на швейцарците, отколкото на французите.
Цялата зала стана с едно единодушно, спонтанно движение. И народните представители, и зрителите от трибуните, и националните гвардейци, и секретарите, всеки протегна ръка и извика:
— Каквото и да се случи, заклеваме се да живеем и да умрем свободни!
Кралят и кралското семейство нямаше какво да сторят при тази клетва. Така че единствени останаха седнали. Този вик, нададен от три хиляди усти, премина като ураган над главите им.
Заблудата не продължи дълго, но тази минута на ентусиазъм си струваше. Четвърт час по-късно отекна друг вик:
— Дворецът е завладян! Въстаниците са тръгнали към Събранието, за да заколят краля!
Тогава същите тези хора, които от омраза към монархията току-що се бяха заклели да умрат свободни, се надигнаха със същия порив и същата спонтанност, заклевайки се да бранят краля до смърт.
В същия този миг призоваха в името на Събранието швейцарския капитан Дюрлер да свали оръжията.
— Служа на краля, а не на Събранието — каза той. — Къде е заповедта от краля?