Пълномощниците на Събранието нямаха писмена заповед.
— Държа командването си под кралска заповед — продължи Дюрлер. — Ще го предам само на краля.
Почти насила го отведоха в Събранието. Той беше съвсем черен от барутния дим, съвсем почервенял от кръвта.
— Сир — каза той, — искат да свалим оръжието. Това заповед на краля ли е?
— Да — отвърна Луи XVI. — Предайте оръжието си на Националната гвардия. Не искам храбри хора като вас да загинат.
Дюрлер се почеса по главата, въздъхна и излезе. Но на вратата накара да предадат, че ще се подчини само на писмена заповед. Тогава кралят взе един лист и написа:
Кралят нарежда на швейцарците да свалят оръжие и да се оттеглят в казармите си.
Тази заповед се носеше из стаите, коридорите и стълбите на Тюйлери. И тъй като внесе успокоение в Събранието, председателят размаха звънеца си.
— Да започнем обсъждането — каза той.
Но един представител стана и отбеляза, че един член от Конституцията забранява да се провежда обсъждане в присъствието на краля.
— Вярно е — каза Луи XVI. — Но къде ще ни сложите тогава?
— Сир — каза председателят, — можем да ви предложим трибуната на вестник „Логограф“, която е празна, защото вестникът престана да излиза.
— Добре — каза кралят, — готови сме да отидем там.
— Разсилни — извика Вернио, — отведете краля в ложата на „Логограф“.
Разсилните побързаха да се подчинят.
Кралят, кралицата и кралското семейство поеха, за да излязат от залата, по същия път, по който бяха минали на влизане, и попаднаха в коридора.
— Какво има на земята? — попита кралицата. — Прилича на кръв!
Разсилните не отговориха. Ако тези петна бяха от кръв, може би не знаеха откъде са дошли.
Странно нещо! Петната бяха толкова по-широки и толкова по-често се срещаха, колкото повече наближаваха ложата. За да спести това зрелище на кралицата, кралят ускори крачка и отвори сам вратата на ложата.
— Влезте, госпожо — каза той на кралицата.
Кралицата се хвърли напред. Но като стъпи на прага на вратата, тя нададе вик на ужас и с ръце върху очите отскочи назад.
Присъствието на кървавите петна беше обяснено — в ложата имаше оставен труп.
Този труп, който кралицата в бързината почти беше блъснала с крак, бе предизвикал вика й.
— Виж ти! — каза кралят със същия тон, с който беше казал: „Това е главата на онзи беден господин Манда“. — Виж ти! Това е трупът на бедния граф Дьо Шарни.
Действително това беше трупът на графа, който депутатите бяха издърпали от ръцете на убийците и бяха дали заповед да бъде сложен в ложата на „Логограф“, не можейки да предположат, че десет минути по-късно там ще бъде настанено кралското семейство.
Отнесоха трупа и кралското семейство влезе в ложата.
Поискаха да измият кръвта или да я подсушат, тъй като целият дъсчен под беше покрит, но кралицата направи знак, че се противопоставя и първа зае място.
Само че никой не видя, че тя скъса връзките на обувките си и сложи потръпващите си крака върху тази все още хладка кръв.
— О, Шарни! Шарни! — прошепна тя. — Защо ли моята кръв не изтече до последна капка тук, за да се смеси с твоята за вечни времена!…
Удари три часа следобед.
157.
От три до шест часа следобед
Ние оставихме двореца в момента, когато вестибюлът беше превзет наполовина и швейцарците стъпало по стъпало бяха отблъснати до кралските апартаменти, а в стаите и коридорите беше отекнал един глас: „Нарежда се швейцарците да сложат оръжие!“
Вероятно тази книга ще бъде последната, която пишем за това време, така че колкото повече напредва нашият разказ, толкова повече напускаме изминатия път, за да не се върнем никога вече. Това ни задължава да изложим във всички подробности пред очите на читателите този върховен ден. При това имаме право да го направим без никакви предразсъдъци, никаква омраза и никакви пристрастия.
Читателят вече влезе след марсилците в Кралския двор, последва Бийо сред пламъците и дима и го видя да се изкачва заедно с Питу — това окървавено привидение, излязло от купа мъртъвци — по всяко стъпало на стълбата, в горната част на която ги оставихме.
От този момент нататък Тюйлери беше превзет.
Кой беше мрачният гений, който стоеше начело на победата? Народният гняв, ще отвърнете.
Да, разбира се. Но кой направляваше този гняв?
Човекът, когото само назовахме, онзи пруски офицер, който яздеше дребен черен кон отстрани на гиганта Сантер и огромния му фламандски кон — елзасецът Вестерман.
Кой беше този човек, който, подобно на светкавицата, ставаше видим само по време на бурята?