Выбрать главу

Един от онези хора, които Бог държи скрити, но които изважда от мрака само когато има нужда от тях, само в часа, когато иска да порази!

Той се наричаше ВЕСТЕРМАН, човекът на залеза.

И наистина той се появяваше, когато монархията падаше, за да не се надигне повече.

Кой го беше въвел на сцената? Кой се беше досетил? Кой бе посредникът между него и Бога? Кой беше разбрал, че към пивоваря, издялан от един блок плът, е необходимо да бъде добавена една душа за борбата, в която титаните трябваше да свалят Бога от трона му? Кой бе допълнил Герион с Прометей? Кой бе допълнил Сантер с Вестерман?

Това беше Дантон.

Къде беше потърсил страховитият трибун този победител? В един вертеп, в една помийна яма, в един затвор — в Сен Лазар. Вестерман беше обвинен — както разбрахме, без да сме убедени в това, — че е правил фалшиви банкноти и беше в предварителен арест.

За делото на 10 август Дантон имаше нужда от човек, който не можеше да отстъпи, защото, отстъпвайки, се изкачваше на позорния стълб.

Дантон криеше от погледите тайнствения затворник. В деня и в часа, когато имаше нужда от него, той разби с могъщата си ръка вериги и резета и каза на затворника: „Ела!“

Революцията, както вече казах, се състоеше не само в това да издигне отгоре онова, което беше отдолу, но освен това да се даде свобода на затворниците и да пратят в затвора свободните хора. Не само свободните хора, но и силните на тази земя, големците, принцовете, кралете!

Несъмнено поради увереността си в онова, което ще се случи, Дантон изглеждаше така вцепенен през трескавата нощ, която предшестваше кървавата зора на 10 август.

От предишната вечер той беше посял вятър. Нямаше защо повече да се безпокои, сигурен, че ще пожъне буря.

Вятърът беше Вестерман. Бурята беше Сантер — това гигантско олицетворение на народа.

Сантер едва се показа през този ден. Вестерман правеше всичко, беше навсякъде.

Вестерман беше този, който направляваше съединяването на хората от предградието Сен Марсо с тези от предградието Сен Антоан. Вестерман беше този, който, яхнал дребния си черен кон, се появи начело на армията през малката порта на Карусел. Вестерман беше този, който сякаш ставаше дума да се отворят вратите на някоя казарма пред един полк в края на похода му, заблъска с ефеса на шпагата си по портите на Тюйлери.

Ние видяхме как се отвори тази врата, как швейцарците героично изпълниха дълга си, как отстъпиха, без да бягат, как бяха разбити, без да бъдат победени. Ние ги следвахме стъпало по стъпало по стълбището, което те покриха със своите мъртви — нека ги последваме стъпка по стъпка в Тюйлери, който ще осеят с трупове.

В момента, в който научиха, че кралят току-що е напуснал двореца, двестате или тристате благородници, които бяха дошли, за да умрат заедно с краля, се събраха в залата на гвардейците на кралицата, за да се консултират дали след като кралят вече не е там, за да умре с тях, както тържествено се беше зарекъл, те трябваше да умрат без него.

Тогава решиха, че понеже кралят е отишъл в Националното събрание, те самите ще се присъединят към него. Събраха всички швейцарци, които успяха да срещнат, двайсетина национални гвардейци и с обща численост петстотин души слязоха към градината.

Пътят беше преграден от една желязна решетеста врата, която наричаха Решетката на кралицата. Искаха да разбият ключалката, но тя устоя. Най-силните се заеха да разклатят една от пръчките и успяха да я изкъртят. Отворът даде път на отряда, но те преминаха само човек по човек.

Бяха на трийсет крачки от батальоните, разположени при решетката на Кралския мост.

Двама швейцарски войници бяха тези, които излязоха най-напред през тесния отвор. И двамата бяха убити, преди да са направили и четири крачки.

Всички останали минаха връз техните трупове.

Отрядът беше обсипан с пушечни изстрели. Но тъй като швейцарците с блестящите си униформи представляваха по-лесна мишена, куршумите за предпочитане се отправяха към тях. При двама убити благородници и един ранен, паднаха шейсет или седемдесет швейцарци.

Двамата убити благородници бяха господата Дьо Кастежа и Дьо Клермон д’Амбоаз. Раненият благородник беше господин Дьо Виоменил.

Вървейки към Националното събрание, минаха покрай едно каралулно помещение, опиращо до насипа на брега на реката и намиращо се под дърветата.

Караулът излезе и откри огън по швейцарците, от които паднаха още осем или десет.

Остатъкът от колоната, който за близо осемдесет крачки бе загубил осемдесет души, се отправи към стълбището на Фьойан.

Господин Дьо Шоазьол ги видя отдалеч и с шпага в ръка, тичащ към тях под огъня на оръдията от Кралския мост и моста Турнан, се опита да ги насочи.