Това беше ужасно зрелище, като онова на окървавения Тюйлери, димящ, опустял от всичко, освен от трупове и от трите или четирите поста, които бдяха да не би под предлог да разпознаят своите мъртви, нощните посетители да не разграбят това нещастно кралско жилище с разбити врати и изпотрошени прозорци.
Имаше постове във всеки вестибюл, в подножието на всяка стълба.
Постът при Часовниковия павилион, сиреч при голямата стълба, беше командван от един млад капитан от Националната гвардия, на когото гледката на цялото това бедствие вдъхваше без съмнение голямо състрадание, ако се преценява по изражението на лицето му при всяка погребална кола с трупове, която оставяха до известна степен под неговите грижи.
Но под напора на материалните нужди, върху които ужасните събития, които току-що бяха отминали, изглежда нямаха никакво влияние — както и при краля, — защото към единайсет часа вечерта въпросният капитан беше зает да задоволи чудовищния си апетит с един хляб от четири ливри, който държеше под лявата си мишница, докато дясната му ръка, въоръжена с нож, режеше непрестанно широки филии, които той вкарваше в една уста, измерваща се с размерите на залъка, който беше предназначена да поеме.
Облегнат на една от колоните във вестибюла, той гледаше как минава мълчаливата процесия от майки, от съпруги и дъщери, които идваха, осветени от факлите, поставени тук-там, да потърсят отново в угасналия кратер на вулкана труповете на своите бащи, на своите съпрузи или на своите синове.
Изведнъж при вида на нещо като полузабулена сянка младият капитан потрепери.
— Госпожа графиня Дьо Шарни! — прошепна той.
Сянката премина, без да го чуе и без да се спира. Младият капитан направи знак на лейтенанта си. Лейтенантът дойде при него.
— Дезире — каза той, — ето една бедна дама, позната на господин Жилбер, която несъмнено идва, за да потърси мъжа си сред мъртвите. Трябва да я последвам, в случай че има нужда от сведения или помощ. Оставям ти командването на поста. Пази вместо мен!
— По дяволите! — отвърна лейтенантът, когото капитанът назова с името Дезире, към което ние ще прибавим фамилията Манике. — Тая дама има вид на горда аристократка!
— Това е, защото е аристократка! — каза капитанът. — Тя е графиня.
— Щом е така, върви. Ще пазя и за двамата.
Графиня Дьо Шарни беше завила вече зад първия ъгъл на стълбите, когато капитанът, отлепяйки се от колоната си, я последва на почтителното разстояние от петнайсетина крачки.
Той не се беше излъгал. Бедната Андре търсеше съпруга си. Само че го търсеше не с неспокойната тръпка на съмнението, а с унилата убеденост на отчаянието.
Когато, сякаш пробуден сред радостта и щастието си от ехото на събитията от Париж, Шарни бе дошъл, блед, но решителен и бе заявил на жена си:
— Скъпа Андре, животът на краля на Франция е заплашен и той има нужда от всички свои защитници. Какво трябва да направя?
Андре беше отговорила:
— Да отидеш, където те зове дългът, мой Оливие, и да умреш за краля, ако се наложи.
— Ами ти? — беше попитал Шарни.
— О! Не се безпокой за мен! — беше отвърнала Андре. — Понеже живея само чрез теб, Бог несъмнено ще позволи да умра заедно с теб.
И от този момент всичко беше казано между тези две големи сърца. Те не бяха разменили нито дума повече. Бяха поръчали пощенски коне и бяха тръгнали, като пет часа по-късно слязоха пред малката къща на улица „Кок-Ерон“.
Същата вечер, както видяхме, в момента, когато Жилбер, разчитайки на влиянието му, щеше да му пише да се върне в Париж, облечен в униформата си на морски офицер, Шарни се беше явил при кралицата. Както знаем от този час нататък той не я напусна.
Андре беше останала сама с прислужничките си, затворила се и молеща се. За миг й бе минала мисълта да последва примера на преданост на съпруга си и да отиде да поиска отново мястото си при кралицата, както мъжът й отиваше да заеме своето място до краля. Но нямаше смелост за това.
Денят на девети премина за нея в мъчително безпокойство, но без да доведе до нищо положително.
На десети, към девет часа, тя чу да отекват първите оръдейни изстрели.
Безполезно е да казваме, че всяко ехо от гърма на войната караше сърцето й да потрепва до последната фибра.
Към два часа стрелбата стихна от само себе си.
Народът победител ли беше или победен?