— Госпожо — прекъсна я Жилбер, — вашият живот е бил, както казахте, едно мъчително изпитание и това изпитание, чест и слава вам, сте го понесли свято и благородно като мъченица!
Андре кимна лекичко с глава, което означаваше: „Чакам.“
— Сега казвате на палача си: „Ти направи живота ми нечовешки, дай ми лека смърт.“ Вие имате правото да му кажете това, имате правото и да добавите: „Ти ще направиш каквото ти казвам, защото нямаш правото да ми откажеш онова, което ти искам…“
— И така, господине?…
— Все така ли настоявате за отрова, госпожо?
— Умолявам ви, да ми я дадете, приятелю.
— Животът толкова ли ви тежи, че е невъзможно да продължите напред?
— Смъртта е най-сладката милост, която могат да ми окажат хората, най-голямото благоволение, с което може да ме дари Господ!
— До десет минути, госпожо — подхвана Жилбер, — ще имате онова, което искате от мен.
Той се поклони и направи крачка назад. Андре му протегна ръка.
— Ах! — каза тя. — В един миг ми правите повече добро, отколкото сте ми причинили зло през целия си живот!… Бъдете благословен, Жилбер!
Жилбер излезе. При вратата той срещна Себастиен и Питу, които го чакаха в един фиакър.
— Себастиен — каза той, измъквайки от пазвата си едно малко флаконче, което носеше окачено на златна верижка и което съдържаше течност с цвят на опал, — ще предадеш от мое име този флакон на графиня Дьо Шарни.
— Колко време мога да остана при нея, татко?
— Колкото поискаш.
— И къде ще ви намеря?
— Ще те чакам тук.
Младежът взе флакончето и влезе. Четвърт час по-късно той излезе.
Жилбер хвърли към него бърз поглед — той връщаше флакончето недокоснато.
— Какво ти каза тя? — попита Жилбер.
— Тя каза: „О! Не от твоята ръка, дете мое!“
— И какво направи?
— Заплака.
— Тогава е спасена! — каза Жилбер. — Ела, дете мое.
И той прегърна Себастиен може би по-нежно, отколкото го бе правил всеки друг път.
Жилбер си правеше сметките без Марат.
Седмица по-късно той научи, че графиня Дьо Шарни е арестувана и отведена в затвора в Абатството.
162.
Тампъл
Но преди да последваме Андре в затвора, където трябваше да я изпратят като заподозряна, да последваме кралицата в крепостта, в която щяха да я отведат като виновна.
Писахме за ненавистта между Събранието и Комуната.
Събранието, така както става с телата, съставени от няколко части, не вървеше със същата крачка както народът. То бе хвърлило Франция по пътя на 10 август и беше останало назад.
Секциите бяха импровизирали знаменития съвет на Комуната и този съвет на Комуната бе същият, който направи 10 август, проповядван от Събранието. И доказателството за това е, че кралят потърси при Събранието убежище от Комуната.
Събранието беше дало убежище на краля, когото Комуната съвсем не би имала против да залови в Тюйлери, да го задуши между два дюшека, да го удуши между две врати заедно с кралицата и дофина, заедно с вълчицата и вълчето, както казваха.
Събранието нареди провала на този проект, чийто успех, колкото и позорен да би бил, може би щеше да бъде голямо щастие.
Така че Събранието, покровителстващо краля, беше роялистко. Събранието, постановяващо, че кралят ще живее в Люксембург, сиреч в един дворец, бе роялистко.
Вярно е, че както във всяко нещо и в роялизма имаше степени. Онова, което беше роялизъм в очите на Комуната и дори в очите на Събранието, в очите на други беше революция. Лафайет, нарочен във Франция за роялист, нямаше ли да бъде затворен като революционер от императора на Австрия?
Така че Комуната започваше да обвинява Събранието в роялизъм. После, от време на време, Робеспиер подаваше от дупката, в която се криеше, малката си плоска глава, заострена и отровна, и изсъскваше по някоя клевета.
Робеспиер беше тъкмо на път да каже в този момент, че една могъща партия, Жирондата, предлага трона на херцог Брауншвайг. Жирондата, разбирате ли? Сиреч на първия глас, който бе извикал: „На оръжие!“, на първата ръка, която се предложи, за да защити Франция.
Обаче революционната Комуна, за да стигне до диктатура, трябваше да спъва всичко онова, което правеше роялисткото Събрание.
Събранието беше определило като жилище на краля двореца Люксембург.
Комуната заяви, че не отговаря за краля, ако той живее в Люксембург, чиито подземия, уверяваше Комуната, били свързани с катакомбите. Събранието не искаше да къса отношенията си с Комуната за толкова незначително нещо — тя й предостави грижата да избере кралската резиденция.
Комуната избра Тампъл.
Вижте дали мястото беше добре избрано!