Тампъл не беше като Люксембург — дворец, достигащ с подземията си до катакомбите, а със стените си до равнината, образувайки остър ъгъл с Тюйлери и Кметството. Не, това беше един затвор, намиращ се пред погледа и в обсега на Комуната. Тя трябваше само да протегне ръка, за да отвори или да затвори вратите му. Това беше един стар усамотен донжон, чийто ров беше поправен, беше една стара ниска кула, мощна, мрачна, злокобна. Филип Хубави, сиреч монархията, смазваше чрез нея през Средновековието онези, които се бунтуваха — щеше ли монархията да влезе там, смазана от новото време? Как беше останала там тази стара кула, сред този гъсто населен квартал, черна и тъжна като кукумявка посред бял ден?
Комуната реши, че там трябва да живеят кралят и неговото семейство.
Криеше ли се някакъв умисъл в посочването на това място като жилище на краля, за убежище, където някогашните фалирали търговци идваха да си сложат зелен калпак на главата и да „ударят със задник по камъка“, както казва законът от Средновековието, след което не дължаха повече нищо? Не, имаше случайност, съдба, ние бихме казали Провидение, ако думата не беше твърде жестока.
На тринайсети вечерта кралят, кралицата, госпожа Елизабет, госпожа Дьо Ламбал, госпожа Дьо Турзел, господин Шамийи, камериер на краля, и господин Юе, камериер на дофина, бяха прехвърлени в Тампъл.
Комуната толкова бързаше да отведат краля в новата му резиденция, че кулата изобщо не беше подготвена. Вследствие на това кралското семейство беше въведено в онази част на постройката, която се обитаваше някога от господин граф Д’Артоа, когато идваше в Париж, и която наричаха дворец.
Цял Париж изглеждаше радостен. Наистина три хиляди и петстотин граждани бяха мъртви. Но кралят, приятелят на чужденците, големият враг на революцията, съюзникът на благородниците и свещениците, беше пленник!
Всички къщи, издигащи се над Тампъл, бяха осветени. Имаше лампиони дори по зъберите на кулата.
Когато Луи XVI слезе от колата, той откри Сантер на кон на десет крачки от вратичката й. Двама общинари чакаха краля с шапки на главите.
— Влезте, господине! — казаха му те.
Кралят влезе и лъжейки се относно бъдещата си резиденция, поиска да посети апартаментите на двореца. Общинарите си размениха по една усмивка и без да му кажат, че разходката, която щеше да направи, е безполезна, защото той трябваше да обитава кулата, го накараха да посети Тампъл стая по стая. Кралят правеше разпределение на апартамента си, а общинарите се наслаждаваха на тази негова заблуда, която щеше да се превърне в огорчение.
В десет часа беше сервирана вечерята. По време на яденето Манюел стоя прав до краля — той вече не беше служителят, готов да се подчини, той беше тъмничар, надзирател, господар!
Предположете, че се издадат две противоречащи си заповеди — едната от краля, а другата от Манюел. Щяха да изпълнят заповедта на Манюел.
Оттогава наистина започна пленничеството.
От 13 август вечерта кралят, победен на върха на монархията, напусна заветния връх и заслиза с бързи крачки по противоположния склон на планината, където в низината го очакваше ешафодът.
Бяха му необходими осемнайсет години, за да се изкачи на високия връх и да се задържи там. Трябваха му пет месеца и осем дни, за да се срине оттам!
Виждате с каква бързина го тласкаха!
В десет бяха в трапезарията на двореца, а в единайсет — в салона му. Кралят беше още или поне си мислеше, че е крал. Той не знаеше какво става.
В единайсет часа единият от комисарите дойде да се разпореди на двамата камериери, Юе и Шамийи, да вземат малкото бельо, което имаха, и да го последват.
— Къде да ви последваме? — попитаха камериерите.
— В нощната резиденция на вашите господари — отвърна комисарят. — Дворецът е само дневна резиденция.
Кралят, кралицата и дофинът вече не бяха господари на никого, освен на камериерите си.
При вратата на двореца срещнаха един общинар, който тръгна напред с фенер. Последваха го.
При слабата светлина на този фенер и благодарение на илюминацията, която започваше да угасва, господин Юе търсеше да разпознае бъдещото жилище на краля. Той виждаше пред себе си само мрачната кула, която се издигаше в небето като един гигант от гранит, около чието чело блестеше една корона от огън.
— Боже мой! — каза камериерът. — Да не би да ме водите в тази кула?
— Точно така — отвърна общинарят. — Ах! Отмина времето на дворците! Сега ще видиш къде настаняват убийците на народа.
И привършвайки тези думи, човекът с фенера тръгна по стъпалата на една спираловидна стълба. Камериерите щяха да се спрат на първия етаж. Но човекът с фенера продължи пътя си. На втория етаж той спря, пое по един коридор, разположен отдясно на стълбата, и отвори една стая, отдясно на коридора.