Бъдете спокойни, това е една формалност, Комуната ще мине без нея.
Впрочем тя си имаше празника на 10 август, който щеше да й дойде на помощ.
Сержан, нейният артист, беше разпоредителят. Той направи постановката на шествието относно идеята, че отечеството е в опасност, и вие знаете, че тя беше успешна.
Този път Сержан надмина себе си.
Ставаше въпрос да се запълнят траурът, отмъщението, убийствената мъка на всички онези, които бяха загубили на 10 август някое скъпо за тях същество.
Срещу гилотината, която работеше на площада на Карусел, издигнаха сред големия басейн на Тюйлери една гигантска пирамида, изцяло покрита с черен серж. Припомняха се кланетата, в които упрекваха роялистите: клането в Нанси, Нимското клане, клането в Монтобан, клането на Марсово поле.
Гилотината казваше: „Аз убивам!“, а пирамидата казваше: „Убивай!“
Това стана на 27 август, неделя вечерта — пет дни след началото на въстанието във Вандея, вдигнато от свещениците, четири дни след падането на Лонгви, който генерал Клерфе бе завзел от името на крал Луи XVI, — когато процесията за изкупление започна, за да се възползва от величието, което мрачините придават на всички неща.
Най-напред сред облаци от благовония, горящи по целия път, който трябваше да се измине, вървяха вдовиците и сираците от 10 август, загърнати в бели роби и препасани с черни пояси, носейки в един кивот, направен по модела на кивота от древността, онази петиция, продиктувана от госпожа Ролан и написана на олтара на родината от госпожица Кералио, чиито окървавени листа бяха намерени на Марсово поле и които от 17 юли 1791 година искаха република.
Шествието продължаваше с гигантски черни саркофази, намекващи за онези коли, които се товареха вечерта на 10 август в двора на Тюйлери и които се отправяха към предградията, скърцайки под тежестта на труповете. После идеха флаговете на траура и отмъщението, искащи смърт за смъртта. След тях следваше колосалната статуя на Закона с меч на кръста. Тя беше следвана от съдиите в трибуналите, начело на които вървеше революционният трибунал от 10 август, онзи, който се извиняваше за това, че пада само по една глава дневно.
После идваше Комуната, кървавата майка на кървавия трибунал, носеща в редиците си статуята на Свободата, със същия ръст като тази на Закона, и най-накрая Събранието, носещо онези граждански венци, които може би утешаваха мъртвите, но бяха така безполезни за живите.
Всичко това напредваше величествено сред мрачните песнопения на Шение и строгата музика на Госек, вървейки като нея с уверени стъпки.
Една част от нощта на 27 срещу 28 август измина в изпълнението на тази изкупителна церемония, погребален празник на тълпата, показваща юмруци на опразнения Тюйлери и заплашваща онези затвори — крепости на сигурността, — които бяха дадени на краля и роялистите в замяна на техните дворци и замъци.
После, когато последните лампиони угаснаха, когато последните факли се превърнаха в дим, народът се оттегли.
Двете статуи — на Закона и Свободата, останаха сами да пазят огромния саркофаг. Но понеже никой не охраняваше самите тях, било поради непредпазливост, било за да бъдат осквернени, през нощта бяха свалени горните дрехи на статуите. На другия ден двете богини бяха само обикновени жени.
При тази гледка народът нададе викове на ярост. Той обвини роялистите, изтърча в Събранието, поиска отмъщение, завладя статуите, облече ги отново и, възстановени, ги отнесе на площад „Луи XV“. По-късно ешафодът ги последва и им даде на 21 януари ужасно удовлетворение за оскърблението, което им беше нанесено на 28 август!
Същия ден, на 28 август, Събранието прие закона за обиските.
Сред народа започна да се разпространява слухът за съединяването на австрийската и пруската армия и за завземането на Лонгви от генерал Клерфе.
И така неприятелят, повикан от краля, благородниците и свещениците, вървеше към Париж и ако се предположеше, че нищо не го спре, можеше да го достигне на шест прехода.
Какво щеше да се случи тогава с този Париж, кипящ като кратер и чиито сътресения от три години разтърсваха света? Онова, което се казваше в писмото на Буйе — дръзка шега, над която толкова се бяха смели и която щеше да се превърне в реалност, — нямаше да остане камък върху камък!
Имаше и нещо повече. Говореше се като за нещо сигурно, за общ съд, ужасен, неумолим, който, след като бъде разрушен Париж, ще унищожи парижаните. По какъв начин и от кого щеше да се осъществи този съд? Писанията от онова време го показват. Кървавата ръка на Комуната изцяло стоеше зад тази легенда, която вместо да разказва за миналото, разказваше за бъдещето.