— Тук изобщо не става въпрос за литература, за журналистика, нито пък за критика. Ето ви отворената врата. Бягайте днес, ако не искате утре да бъдете заклан!
Авторът на „Фигаро“ не чака да му повтарят два пъти — той се плъзна през открехнатата врата и изчезна. Предположете, че беше освиркал комедианта Коло д’Ербоа вместо писателя Манюел, и Бомарше щеше да бъде мъртъв!
Дойде 31 август, този велик ден, в който трябваше да се решат нещата между Събранието и Комуната, сиреч между умереността и терора. Комуната бе решена да остане на сцената на всяка цена. Събранието бе дало оставката си в полза на едно ново събрание. Естествено, трябваше да надделее Комуната, толкова повече, че поривът беше благоприятен за нея.
Народът, без да знае накъде иска да върви, бе поел нанякъде. Хвърлен напред на 20 юни, хвърлен още по-далеч на 10 август, той имаше неясната нужда от кръв и разрушение.
Трябва да се каже, че Марат, от една страна, и Ебер, от друга, страхотно замайваха главите на народа! Нямаше човек, та чак до Робеспиер, който, искайки да завоюва отново своята силно разклатена популярност — когато цяла Франция искаше война, Робеспиер бе посъветвал да се запази мирът, — та, както казахме, нямаше човек чак до Робеспиер, който да не се направи на новинар и да не надмине с абсурдността на новините си и най-абсурдните такива.
Робеспиер бе заявил, че една могъща партия предлага трона на херцог Брауншвайг.
Кои бяха в този момент трите могъщи партии, които се бореха? Събранието, Комуната и якобинската партия. А освен това най-сетне Комуната и якобинците бяха едно.
Но не бяха нито Комуната, нито якобинците — Робеспиер беше член на клуба и на общината. Той нямаше да уличи сам себе си!
Значи тази могъща партия беше Жирондата.
Ние бяхме казали, че изказванията на Робеспиер надминават абсурдността и на най-абсурдните новини. Действително, какво по-абсурдно от това, да обвиниш Жирондата, която пък бе обявила война на Прусия и Австрия, че предлага трона на един вражески генерал?
И кои бяха хората, които бяха обвинени в това? Вернио, Ролан, Клавиер, Серван, Жансоне, Гаде, Барбару, сиреч най-пламенните патриоти и в същото време най-почтените хора във Франция!
Но има моменти, когато един човек като Робеспиер казва всичко, а най-лошото е, че има моменти, в които народът вярва на всичко!
Та, беше 31 август.
Лекарят, който би поставил пръсти на пулса на Франция в този ден, би усетил, че ударите се ускоряват всяка минута.
На трийсети в пет часа вечерта, както казахме, Събранието уволни Комуната. Декретът постановяваше в двайсет и четири часов срок секциите да изберат нов съвет.
Така че на 31-и вечерта в пет часа декретът трябваше да е изпълнен.
Но кресливите вопли на Марат, заплахите на Ебер и клеветите на Робеспиер накараха Комуната така да натежи над Париж, че секциите не се осмелиха да гласуват. Като предлог за въздържанието си те се аргументираха, че декретът не им е съобщен официално.
На 31 август към обяд Събранието беше на мнение, че декретът от предишната вечер не се изпълнява и изобщо няма да бъде изпълнен. Би трябвало да се прибегне до сила, а кой знае дали тази сила ще бъде на страната на Събранието?
Комуната разчиташе на Сантер чрез зет му Панис. Панис, както вероятно си спомняте, беше онзи фанатичен почитател на Робеспиер, който беше предложил на Ребески и Барбару да бъде избран диктатор и им беше дал да разберат, че този диктатор трябва да бъде Неподкупният. Сантер притежаваше предградията. Предградията бяха неустоимата мощ на океана.
Предградията бяха разбили вратите на Тюйлери — те щяха като нищо да разбият и вратите на Събранието. Освен това Събранието се страхуваше, че ако се въоръжи срещу Комуната, ще бъде изоставено не само от крайните патриоти, от онези, които искаха революция на всяка цена, но освен това — което би било много по-лошо, — би било подкрепено от умерените роялисти. Тогава то беше напълно загубено!
Към шест часа по банките се пръсна слухът, че около Абатството става голяма навалица.
Току-що бяха оправдали някой си господин Дьо Монморен — народът помисли, че става въпрос за министъра, който беше подписал паспортите, с които Луи XVI се бе опитал да избяга. Той се понесе на тълпи към затвора, искайки със силни викове смърт за предателя. С много мъки успяха да го накарат да разбере грешката си — през цялата нощ по улиците на Париж ужасяващият кипеж не спря.
Чувстваше се, че на следващия ден и най-малкото събитие, което ще дойде на помощ на този кипеж, ще приеме огромни размери.
Това събитие, което ще се опитаме да разкажем с известни подробности, защото има общо с един от героите на историята, когото задълго бяхме изгубили от поглед, тлееше в затвора на Шатле.