— Ето ги — каза малчуганът.
И като постави шепата медни монети на тезгяха, каза:
— Ела, мамо Олива. Ела бързо, татко чака.
И той се опита да помъкне майка си, повтаряйки:
— Ама ела де, мамо Олива! Ела де!
— Извинете, гражданко — каза помощникът, — тук са само девет су.
— Как така само девет су? — каза жената.
— По дяволите! — каза момъкът. — Пребройте ги сама.
Жената ги преброи — наистина бяха само девет су.
— Какво си направил с двете су, лошо дете? — попита тя.
— Нищо не зная — отвърна детето. — Ела, мамо Олива!
— Трябва да знаеш, защото поиска да носиш парите и аз ти ги дадох.
— Трябва да съм ги загубил. Хайде, тръгвай!
— Имате очарователно дете, гражданко! — каза Майар. — Изглежда много интелигентно, само трябва да се внимава да не стане крадец.
— Крадец! — каза жената, която малчуганът беше обозначил с титлата мама Олива. — И защо така, моля, господине?
— Защото изобщо не е загубил двете су, а ги е скрил в обувката си.
— Аз ли? — каза детето. — Това не е вярно!
— В лявата обувка, гражданко. В лявата обувка — каза Майар.
Въпреки крясъците на младия Тусен, мама Олива събу левия му крак и намери двете су в обувката. Тя подаде двете су на помощник-аптекаря и помъкна детето, заплашвайки го с наказание, което би могло да изглежда ужасно за присъстващите, ако не биха взели предвид смекчаването му, до което щеше да доведе без никакво съмнение майчината нежност.
Събитието, твърде маловажно само по себе си, сигурно би минало незабелязано сред важните обстоятелства, ако приликата на тази жена с кралицата не беше погълнала така странно мислите на Майар. От тази натрапчива мисъл последва това, че той се приближи до своя приятел аптекаря и като го хвана в един миг на отдих, който му беше даден, каза:
— Забелязахте ли?
— Какво?
— Приликата на гражданката, която излезе оттук…
— С кралицата ли? — каза аптекарят, смеейки се.
— Да… И вие като мен сте я забелязали.
— Отдавна!
— Как така отдавна?
— Разбира се — това е историческа прилика.
— Не разбирам.
— Изобщо ли не си спомняте знаменитата история с колието?
— О! Един пристав от Шатле не може да забрави подобна история.
— Тогава трябва да си спомняте някоя си Никол Льоге, наречена още госпожица Олива.
— А! О, Боже, вярно! Която беше играла при кардинал Дьо Роан ролята на кралицата, нали?
— И която живее с един смешник, затънал в мръсни афери, един бивш полицейски пристав, един мошеник, един доносник, наречен Бозир.
— Ами? — подскочи Майар, все едно, че го беше ухапала змия.
— Наречен Бозир — повтори аптекарят.
— Бозир ли се нарича мъжът й? — попита Майар.
— Да.
— И тя дойде да търси лекарство за него?
— Смешникът трябва да е хапнал нещо трудно смилаемо.
— Очистително лекарство…? — продължи Майар като човек, тръгнал по следата на важна тайна, който не иска да бъде отклоняван от мисълта си.
— Да, очистително.
— Аха! — провикна се Майар и се плесна по челото. — Пипнах го!
— Кой?
— Човекът с единайсетте су.
— Какъв е този човек с единайсетте су?
— Господин Дьо Бозир, дяволите да го вземат!
— Пипнали сте го?
— Да… Ако зная къде живее, все пак.
— Ако вие не знаете, аз знам.
— Хубаво! Къде живее той?
— На улица „Жюивери“ номер шест.
— Тук наблизо ли е?
— На две крачки.
— Е, какво, това вече не ме учудва.
— Кое?
— Че малкият Тусен е откраднал две су от майка си.
— Какво! Това вече не ви учудва?
— Не. Той е синът на господин Дьо Бозир, нали?
— Той е негов жив портрет.
— Чувства се породата на доброто ловно куче! Хайде, скъпи приятелю — продължи Майар, — кажете ми с ръка на сърцето след колко време ще подейства лекарството ви?
— Сериозно ли?
— Съвсем сериозно.
— Не преди да са изминали два часа.
— Това е всичко, което ми трябва да знам.
— Значи проявявате интерес към господин Дьо Бозир?
— Толкова голям интерес, че понеже се страхувам, че няма да се грижат добре за него, ще ида да му потърся…
— Какво?
— Двама болногледачи. Сбогом, скъпи приятелю.
И като излезе от дюкяна на аптекаря с безмълвен смях, единственият, който някога бе разведрявал печалното му лице, Майар пое по пътя към Тюйлери.
Питу отсъстваше — спомняте си, че той беше последвал през градината по стъпките на Андре следите на граф Дьо Шарни. Но в негово отсъствие откри Манике и Телие, които отговаряха за поста.
И двамата го познаха.
— А! Това вие ли сте, господин Майар? — попита Манике. — Е, какво, настигнахте ли нашия човек?
— Не — каза Майар, — но съм по следите му.