— Бога ми, това е цяло щастие — каза Телие, — защото въпреки че нищо не намерихме у него, се обзалагам, че е носил диамантите!
— Обзаложете се, гражданино — каза Майар, — обзаложете се и ще спечелите.
— Хубаво! — каза Манике. — И могат ли да му бъдат отнети?
— Поне така се надявам, ако ми помогнете.
— Как, гражданино Майар? На вашите заповеди сме.
Майар направи знак на лейтенанта и на младши-лейтенанта да се приближат към него.
— Изберете ми двама сигурни хора от вашия отряд.
— По храброст ли?
— И като почтеност.
— О! Тогава вземайте наслуки.
После, като се обърна към хората от поста, Дезире каза:
— Двама доброволци.
Една дузина мъже се надигнаха.
— Хайде, Буланже — каза Манике, — ела тук!
Единият от мъжете се приближи.
— И ти, Моликар.
Втори дойде да застане до първия.
— Искате ли още хора, господин Майар? — попита Телие.
— Не, тези са достатъчни. Елате, храбреци мои!
Двамата арамонци последваха Майар.
Майар ги отведе на улица „Жюивери“ и се спря пред вратата на шести номер.
— Тук е — каза той, — да се качим.
Двамата мъже навлязоха заедно с него в прохода, после по стълбата и най-накрая стигнаха до четвъртия етаж. Там те бяха напътствани от виковете на господин Тусен, все още не напълно утешен от наказанието, но не майчиното, — господин Дьо Бозир беше осъзнал важността на факта и беше сметнал за свой дълг да се намеси и да добави няколко плесника с грубата си суха ръка към по-меките пошляпвания, които въпреки волята си беше принудена да раздаде на скъпия си син госпожица Олива.
Майар се опита да отвори вратата. Отвътре имаше спуснато резе. Той почука.
— Кой е? — попита провлеченият глас на госпожица Олива.
— В името на закона, отворете! — отвърна Майар.
Вътре се проведе кратък разговор на тих глас, чийто резултат беше, че младият Тусен млъкна, мислейки, че законът се е обезпокоил заради двете су, които той се беше опитал да открадне от майка си, докато Бозир, който отдаваше на обиските чукането по вратата, колкото и да не беше уверен, се опитваше да успокои Олива.
Най-накрая госпожа Дьо Бозир се реши и в момента, когато Майар се готвеше да почука за втори път, вратата се отвори.
Тримата мъже влязоха за голям ужас на госпожица Олива и на малкия Тусен, който изтича да се скрие зад един стар сламен стол.
Господин Дьо Бозир беше легнал и върху нощната масичка, осветена от една мижава свещ, димяща в железен свещник, Майар с удовлетворение забеляза празната бутилка. Лекарството беше погълнато. Оставаше само да се изчака въздействието му.
На идване Майар беше разказал на Буланже и Моликар какво беше станало при аптекаря. Така че когато влязоха в стаята на господин Дьо Бозир, те бяха напълно наясно с положението.
След като ги настани от всяка страна на леглото на болния, той се задоволи да им каже:
— Граждани, господин Дьо Бозир е точно като онази принцеса от „Хиляда и една нощ“, която не говорела, освен ако не бъде принудена, но която всеки път, когато отворела устата си, оставяла да падне от нея по един диамант! Така че не оставяйте от устата на господин Дьо Бозир да изпадне и една дума, без да проверите какво съдържа… Ще ви чакам в общината. Когато господинът вече няма да има какво да ви каже, ще го отведете в Шатле, където ще го препоръчате от името на гражданина Майар и ще ме настигнете в Кметството с онова, което ще ви е казал.
Двамата национални гвардейци се поклониха в знак на безмълвно послушание и се настаниха на неголямо разстояние от двете страни на леглото на господин Дьо Бозир.
Аптекарят не се беше излъгал — след два часа лекарството подейства. Ефектът му продължи почти час и беше до немай къде удовлетворителен!
Към три часа сутринта Майар видя двамата мъже да идват. Те носеха диаманти от най-високо качество за стотина хиляди франка, увити в извлечението от акта за приемането в затвора на господин Дьо Бозир.
Майар постави от свое име и от името на двамата арамонци диамантите на бюрото на прокурора на Комуната, който им издаде удостоверение, констатиращо, че гражданите Майар, Моликар и Буланже са много заслужили пред родината.
167.
Първи септември
Обаче ето какво стана след трагикомичното събитие, което току-що разказахме. Господин Дьо Бозир, записан в затворническата книга на затвора „Шатле“, беше привлечен под отговорност от съда, разглеждащ специално кражбите, извършени на 10 август и през следващите дни.
Той нямаше как да отрича — фактът беше напълно изяснен. Така че обвиняемият се ограничи с това да изповяда греха си и да призове трибунала към милосърдие.