Трибуналът беше наредил да се проучи миналото на господин Дьо Бозир и малко осведомен от сведенията, осигурени му от разследването, осъди бившия полицейски пристав на пет години каторга и на излагане на позорния стълб.
Господин Дьо Бозир напразно твърдеше, че е забъркан в тази кражба от най-почтени чувства, сиреч от надеждата да осигури спокойно бъдеще на съпругата и сина си. Нищо не можеше да осуети произнасянето на присъдата и тъй като този трибунал нямаше инстанция, пред която да се обжалва, на по-следващия ден след произнасянето на присъдата, тя беше приведена в изпълнение.
Уви! Защо ли не беше изпълнена още в същия миг!
Съдбата пожела в навечерието на деня, в който господин Дьо Бозир трябваше да бъде изложен на позорния стълб, да вкарат в затвора един от някогашните му другари. Те се познаха един друг. Последваха доверителни разкази.
Новият беше затворен, както казваше, по повод на един чудесно организиран атентат, който трябвало да стане на площад „Грев“ или на Дворцовия площад.
Съзаклятниците щели да се съберат там под предлог да видят първото излагане на позорния стълб, което ще се състои — по онова време излагаха осъдените без разлика на площад „Грев“ и срещу Съдебната палата, — и с викове: „Да живее кралят! Да живеят прусаците! Смърт на нацията!“, щели да завладеят Кметството, да повикат на помощ Националната гвардия, две трета от която били роялисти или поне най-малкото конституционалиста, да подкрепят ликвидирането на Комуната, уволнена на 30 август от Събранието, и да извършат най-накрая роялистка контрареволюция.
За нещастие новият арестуван, този приятел на господин Дьо Бозир, бил човекът, който трябвало да даде сигнала. Обаче останалите съзаклятници, незнаещи за ареста му, щели да се съберат на площада в деня на излагането на позорния стълб на първия осъден и тъй като никой няма да бъде там, за да извика: „Да живее кралят! Да живеят прусаците! Смърт на нацията!“, въстанието нямало да се състои. Толкова повече било за съжаление, добавяше приятелят, защото никога не е имало по-подготвено движение и не е обещавало по-сигурен резултат.
Освен това арестът на приятеля на господин Дьо Бозир имаше и още нещо за оплакване — това, че сигурно в блъсканицата не биха пропуснали да освободят осъдения и по този начин да избегне двойното наказание да бъде клеймосан и изпратен на каторга.
Господин Дьо Бозир, въпреки че нямаше твърди убеждения, все пак винаги дълбоко в себе си клонеше към монархията. Така че той започна да съжалява горчиво за краля и освен това за себе си, че въстанието няма да може да избухне. Изведнъж се плесна по челото. Току-що го беше озарила една бърза мисъл.
— Ами че първото излагане на позорния стълб трябва да бъде моето! — каза той на другаря си.
— Разбира се. Което, повтарям ти, би било голямо щастие за теб!
— И ти казваш, че за ареста ти не се знае?
— Никому не е известен.
— Тогава дали съзаклятниците няма да се съберат така, сякаш ти не си арестуван?
— Точно така.
— Така че ако някой даде уговорения сигнал, въстанието ще избухне?
— Да… Но кой искаш да го даде, когато аз съм арестуван и не мога да се свържа с никого отвън?
— Аз! — каза Бозир с тона на Медея от трагедията на Корней.
— Ти ли?
— Разбира се, че аз! Нали аз ще бъда този, когото ще изложат на позорния стълб? Е, добре, аз ще извикам: „Да живее кралят! Да живеят прусаците! Смърт на нацията!“ Както ми се струва, не е толкова трудно.
Другарят на Бозир го гледаше в захлас.
— Винаги съм казвал — провикна се той, — че ти си гениален човек!
Бозир се поклони.
— И ако ти направиш това — продължи затворникът роялист, — та не само ще бъдеш освободен, не само ще бъдеш помилван, но понеже аз ще обявя, че на тебе се дължи успехът на заговора, ти можеш предварително да се хвалиш, че ще получиш хубаво възнаграждение!
— Изобщо не действам поради подобни подбуди — отвърна Бозир с вид на изобщо незаинтересуван човек.
— По дяволите! — каза приятелят му. — Ама няма значение, когато дойде наградата, съветвам те да не отказваш.
— Ако ти ме съветваш… — каза Бозир.
— Ще направя нещо повече, ще те приканя и в случай на нужда ще ти наредя — настоя величествено приятелят.
— Така да бъде! — каза Бозир.
— Е, добре — подхвана приятелят му, — утре ще закусим заедно. Директорът на затвора няма да откаже тази последна милост на двама другари. И ще изпием бутилка вино за успеха на съзаклятието!
Бозир хранеше известни съмнения относно услужливостта на директора на затвора по отношение на утрешната закуска. Но все едно дали щеше да закусва или не със своя приятел, той беше решен да удържи на обещанието, което му беше дал.