Да викаш: „Да живее кралят!“, когато кралят, признат за предател, беше затворник в Тампъл, да викаш: „Да живеят прусаците!“, когато прусаците току-що бяха превзели Лонгви и бяха на не повече от шейсет левги от Париж, да викаш: „Смърт на нацията!“, когато нацията хъркаше на смъртното си легло, това беше едно ужасяващо престъпление, заслужаващо най-висшо наказание!
Така че съдът реши, че виновният не само ще бъде наказан със смърт, но и за да придаде на смъртта му срама, който законът се бе опитал да й отнеме, замествайки бесилката с гилотината, той, в нарушение на закона, ще бъде обесен, и то обесен на същото място, където е извършил престъплението.
Вследствие на това палачът получи заповед да издигне бесилка на същия ешафод, на който беше издигнат позорният стълб.
Гледката на тази работа и увереността, че затворникът, пазен зорко, не може да избяга, довършиха успокояването на тълпата. Така че ето събитието, което, както казахме в края на една от предходните глави, занимаваше Събранието.
Следващият ден беше неделя, утежняващо обстоятелство. Събранието разбра, че се отива към клане. Комуната искаше да се задържи на всяка цена — клането, сиреч терорът беше един от най-сигурните начини за това.
Събранието отстъпи от решението си, взето предишната вечер — то оттегли декрета си.
Тогава един от неговите членове се надигна.
— Не е достатъчно да оттеглите декрета си — каза той. — Преди два дни, приемайки го, вие заявихте, че Комуната била „много заслужила пред родината“. Възхвалата е твърде неясна, тъй като един ден вие можете да кажете, че Комуната много е заслужила пред родината, но все пак тези и тези членове на Комуната не се подразбират в тази възхвала. Тогава ще преследват тези и тези членове. Трябва да се каже значи не Комуната, а представителите на Комуната.
Събранието гласува, че „представителите на Комуната“ са много заслужили пред родината.
Докато в Събранието се извършваше това гласуване, в Комуната Робеспиер произнасяше дълга реч, в която казваше, че Събранието е постигнало чрез безчестни маневри загубата на общественото доверие към общия съвет и поради това общият съвет трябва да се оттегли и да използва единствения начин, който остава, да бъде спасен народът, сиреч „да върне властта на народа“.
Както винаги Робеспиер оставаше двусмислен и неясен, но страховит.
Да върне властта на народа. Какво значеше това изречение?
Означаваше ли съгласие с декрета на Събранието и приемането на преизбирането? Това не беше вероятно.
Означаваше ли това да се свали законната власт и сваляйки я, да се заяви чрез това същото, че Комуната, след като осъществи 10 август, гледа на себе си като на безсилна да продължи голямото революционно дело и натоварва народа да го довърши?
Обаче народът без спирачка, със сърце, изпълнено с жажда за отмъщение, натоварен да продължи делото на 10 август, очакваше клане на хората, които се бяха сражавали против него на 10 август и които оттогава бяха затворени в различните затвори на Париж.
Ето докъде бяха стигнали нещата на първи септември вечерта — дотам, докъдето стигат, когато във въздуха тегне буря и когато се чувства, че светкавиците и мълниите са надвиснали над всяка глава.
168.
През нощта на 1 срещу 2 септември
Така стояха нещата, когато на 1 септември в девет часа вечерта служителят на Жилбер — званието прислужник беше отменено като антирепубликанско, — служителят на Жилбер влезе в стаята на доктора и каза:
— Гражданино Жилбер, фиакърът чака пред вратата.
Жилбер нахлупи шапката си над очите, закопча редингота си чак до врата и се приготви да излиза. Но на прага на апартамента му стоеше един човек, загърнат в наметало и с чело засенчено от широкопола шапка.
Жилбер отстъпи крачка назад — в тъмнината и в такъв момент всеки е враг.
— Това съм аз, Жилбер — каза един благосклонен глас.
— Калиостро! — провикна се докторът.
— Хубаво! Ето че забравяте, че вече не се наричам Калиостро и че се наричам барон Заноне! Вярно е, че за вас, скъпи Жилбер, не променям нито името, нито сърцето си и винаги съм, поне така се надявам, Жозеф Балзамо?
— О, да! — каза Жилбер. — И доказателството за това е, че отивах при вас.
— Досетих се — каза Калиостро — и затова идвам тук. Защото би трябвало да се досещате, че в подобни дни аз изобщо няма да постъпя така, както току-що постъпи господин Дьо Робеспиер — съвсем няма да замина на село.
— Така се боях, че няма да се срещна с вас и съм много щастлив да ви видя… Ама влезте, моля ви, влезте!