— Е, добре, ето ме. Кажете — какво желаете? — попита Калиостро, следвайки Жилбер чак до най-вътрешната стая на апартамента на доктора.
— Седнете, учителю.
Калиостро седна.
— Вие знаете какво става — подхвана Жилбер.
— Искате да кажете какво ще стане — отвърна Калиостро. — Защото в момента нищо не става.
— Не, прав сте. Но се подготвя нещо ужасно, нали?
— Да, наистина ужасно… Така понякога ужасното става необходимо.
— Учителю — каза Жилбер, — когато произнасяте такива думи с вашето неумолимо хладнокръвие, ме карате да потръпвам!
— Какво искате? Аз съм само едно ехо — ехото на съдбата!
Жилбер сведе глава.
— Спомняте ли си, Жилбер, онова, което ви казах в деня, когато ви видях в Белвю, на 16 октомври, когато ви предсказах смъртта на маркиз Дьо Фаврас?
Жилбер потрепери. Той, който беше толкова силен срещу хората и дори срещу събитията, се чувстваше слаб като дете пред тази тайнствена личност.
— Казах ви — продължи Калиостро, — че ако кралят има в бедното си мозъче и капка от онзи инстинкт за самосъхранение, който аз се надявах, че няма, той ще избяга.
— Е, добре — отвърна Жилбер, — той избяга.
— Да. Но аз разбирам да го направи все още навреме. А когато той избяга… По дяволите! Вие го знаете, вече не му беше времето! Добавих, не сте го забравили, че ако кралят се съпротивлява, ако кралицата се съпротивлява, ако благородничеството се съпротивлява, ние ще направим революция.
— Да, и този път отново имахте право — революцията е направена — каза Жилбер с въздишка.
— Не напълно — подхвана Калиостро, — но както виждате, революцията е на прага, драги Жилбер. Спомняте ли си още, че ви говорих за един инструмент, който е изобретен от един от моите приятели, от доктор Гийотен?… Минавали ли сте през площада на Карусел, там, срещу Тюйлери? Е, добре, този инструмент, същият, който накарах кралицата да види в замъка Таверне в една гарафа с вода… Вие си спомняте — бяхте там, малко момче, ей толкова високо и вече любовник на госпожица Никол… чуйте, чийто мъж, този скъп господин Дьо Бозир, току-що осъден на обесване и така и му се пада!… Е, какво, този инструмент работи.
— Да — каза Жилбер, — и както изглежда дори твърде бавно, щом искат да прибавят сабите пиките и кинжалите.
— Чуйте — каза Калиостро, — трябва да се съгласим с едно — че имаме работа с жестоки вироглавци! Дават се предупреждения на аристократите, на двора, на краля, на кралицата и всичко това не води до нищо. Превземат Бастилията — това не води до нищо. Стават събитията на 5 и 6 октомври — това не води до нищо. Става 20 юни — това не води до нищо. Става 10 август — това не води до нищо. Напъхват краля в Тампъл, аристократите в Абатството, във Форс и в Бисетр — и това не води до нищо! В Тампъл кралят се радва, че Лонгви е превзет от прусаците. Аристократите в Абатството крещят: „Да живее кралят! Да живеят прусаците!“ Те пият шампанско под носа на народа, който пие вода. Ядат пастети с трюфели, пред очите на народа, който няма хляб! Нима не писаха на краля на Прусия Вилхелм: „Внимавайте! Ако преминете по-нататък от Лонгви, ако направите още една крачка към сърцето на Франция, това ще бъде смъртна присъда за краля!“, а той не отговори: „Колкото и страшно да е положението на кралското семейство, армиите не бива да отстъпват. С цялата си душа желая да пристигнем навреме, за да бъде спасен кралят на Франция. Но над всичко стои задължението ми да спасявам Европа!“ И той потегли към Вердюн… Трябва да се свърши.
— Но с какво да се свърши? — извика Жилбер.
— С краля, кралицата и аристократите.
— Ще убиете краля? Ще убиете кралицата?
— Не точно тях! Това би било много несръчно! Те трябва да бъдат съдени, осъдени, да бъдат екзекутирани публично, както направиха с Чарлз I. Но от всичко останало трябва да се отървем, докторе, и колкото по-рано, толкова по-добре.
— И кой е решил това? Я да видим! — извика Жилбер. — Нима е разумът? Нима е почтеността? Нима е съвестта на този народ, за който говорите? Когато смятахте Мирабо за гений, Лафайет за самата лоялност, а Вернио за самата справедливост, ако бяхте дошли да ми кажете от името на тези трима души: „Трябва да се убива!“, бих потръпнал, както потръпвам сега, но бих се усъмнил. Хайде да видим днес от чие име ще ми кажете това? От името на един Ебер, който е билетопродавач, на един Коло д’Ербоа, освиркван комедиант, на един Марат с болен ум, на когото лекарят му е принуден да прави кръвопускане всеки път, когато поиска петдесет хиляди, сто хиляди или двеста хиляди глави! Не мога да призная, скъпи учителю, за компетентни тези посредствени хора, на които им трябват бързи и патетични кризи, за да променят възгледите си, тези лоши драматурзи, тези безсилни витии, които намират удоволствие в бързите разрушения и които се смятат за ловки магьосници, когато са обикновени смъртни, разрушаващи Божието творение; които намират за възвишено и красиво да обърнат обратно течението на онази река на живота, която подхранва света, и изтребвайки с една дума, с един знак, с едно мигване на окото, карайки да изчезне с едно подухване живото препятствие, за което природата е вложила двайсет, трийсет, четирийсет, петдесет години, да им създаде! Тези хора, скъпи учителю, са негодници! А вие, вие не сте от тези хора.