— И ще бъде ли последван? — попита Калиостро.
— Заклевам се в това, ако не наранява съвестта ми.
— Жилбер, ти си несправедлив — каза Калиостро, — предлагал съм ти много неща. Искал ли съм някога нещо в замяна?
— Не, учителю — каза Жилбер, — и сега пак, току-що ми дадохте един живот, който ми е по-скъп и от моя.
— Върви тогава — каза Калиостро — и нека духът на Франция, на която ти си един от най-благородните синове, да те води!
Калиостро излезе. Жилбер го последва.
Фиакърът все така чакаше. Докторът се качи и нареди на кочияша да кара към Министерството на правосъдието. Там беше Дантон.
Като министър на правосъдието Дантон имаше благовиден предлог да не се появява в Комуната.
Впрочем каква нужда имаше да се появява? Нима Марат и Робеспиер не бяха там? Робеспиер не се оставяше да бъде надминат от Марат — впрегнати в кръвопролитието, те вървяха с една и съща крачка. Нещо повече, Талиен ги надзираваше.
Две неща очакваха Дантон: ако се предположеше, че вземе страната на Комуната — един триумвират заедно с Марат и Робеспиер; ако се предположеше, че Събранието вземеше неговата страна — една диктатура като министър на правосъдието. Той не изпитваше приятелски чувства към Робеспиер и Марат. Но Събранието не беше благосклонно към него.
Когато му съобщиха за Жилбер, той беше с жена си или по-скоро жена му беше в краката му — клането беше известно предварително дотолкова, че тя го умоляваше изобщо да не го допуска. Тя щеше да умре от мъка, ако настанеше клане.
Дантон не можеше да я накара да разбере нещо, което все пак беше твърде ясно — това, че той не може да направи нищо срещу решенията на Комуната без диктаторска власт, дадена му от Събранието. Със Събранието имаше шансове за победа. Без Събранието поражението беше сигурно.
— Умри! Умри! Умри, ако трябва! — викаше бедната жена. — Но не бива да има клане!
— Човек като мен не умира без полза — отвръщаше Дантон. — Бих искал да умра, стига смъртта ми да бъде полезна на родината!
Съобщиха за доктор Жилбер.
— Няма да изляза — каза госпожа Дантон, — докато не ми обещаеш, че ще направиш всичко на света, за да попречиш на това гнусно престъпление.
— Тогава остани — каза Дантон.
Госпожа Дантон направи три крачки назад и остави съпруга си да отиде при доктора, когото познаваше по лице и по репутацията му.
— Ах, докторе, добре че идвате! — каза той. — Ако знаех адреса ви наистина бих изпратил да ви потърсят!
Жилбер поздрави Дантон и като видя зад него една жена, потънала в сълзи, се поклони.
— Вижте, това е жена ми, съпругата на гражданина Дантон, министър на правосъдието, която мисли, че аз сам съм достатъчно силен, за да попреча на господин Марат и господин Робеспиер, подтиквани от цялата Комуна, да правят каквото си искат, сиреч да им попреча да изтребват, да колят.
Жилбер погледна госпожа Дантон. Тя плачеше със сплетени умолително ръце.
— Госпожо — каза Жилбер. — ще благоволите ли да ми позволите да целуна тези милосърдни ръце?
— Хубаво! — каза Дантон. — Ето че получаваш подкрепление!
— О! Ама кажете му, господине — извика бедната жена, — че ако позволи това, той си лепва кърваво петно за цял живот!
— Ако е само това — каза Жилбер, — ако това петно трябва да остане на челото на един човек и той смята, че тази мръсотия, която ще се свърже с името му, е полезна на неговата родина, необходима на Франция, и този човек се обрича да хвърли в бездната името си, както Деций хвърлил тялото си, това не е нищо! Какво значение имат в обстоятелства като тези, в които се намираме, животът, репутацията и честта на един гражданин! Но това ще бъде петно на челото на Франция!
— Гражданино — каза Дантон, — когато изригва Везувий, покажете ми един достатъчно могъщ човек, за да спре лавата му. Когато приливът се надига, покажете ми една достатъчно силна ръка, която да отблъсне океана.
— Когато някой се нарича Дантон, той не пита къде е този човек. Той казва: „Ето го!“ Не пита къде е тази ръка, а действа!
— Вижте — каза Дантон, — всички сте обезумели! Трябва ли да ви кажа онова, което сам не си позволявам да си кажа? Е, добре, да, имам волята. Е, добре, да, имам гения. Е, добре, да, ако Събранието поиска, ще имам силата! Но знаете ли вие какво ще се случи с мен? Онова, което се случи с Мирабо — геният му не можа да надвие лошата му репутация. Аз не съм френетичният Марат, за да вдъхвам ужас на Събранието. Не съм неподкупният Робеспиер, за да й вдъхвам доверие. Събранието ще ми откаже средствата за спасение на държавата и аз ще понеса наказанието за моята лоша репутация. Тя ще отсрочва, ще протака. Ще кажат съвсем тихичко, че съм човек без морал, един човек, на когото не може да се даде дори за три дни абсолютна, цялостна, неограничена власт. Ще изберат някаква комисия от почтени люде и през това време клането ще се състои, както казвате, кръвта на хиляда виновни, престъплението на триста-четиристотин пияни ще спусне върху сцените на революцията една червена завеса, която ще скрие възвишените висини! Е, добре, не — добави той с един великолепен жест, — не, няма да обвинят Франция — ще обвинят мен. Ще отклоня от нея проклятията на света и ще ги накарам да се стоварят върху главата ми!