Талиен влезе.
— Талиен — каза му Дантон, — възможно е утре Комуната да ми пише, за да ме прикани да се явя в общината. Вие сте секретар на Комуната — направете така, че писмото да не стигне до мен и аз да мога да докажа, че не е стигнало изобщо.
— По дяволите! — каза Талиен. — И как да направя това?
— Това си е ваша работа. Казах ви какво желая, какво искам, какво трябва да бъде. Вие трябва да намерите начина. Елате, господин Жилбер, вие ще искате нещо от мен, нали?
И като отвори вратата на един малък кабинет, той пропусна Жилбер пред себе си и го последва.
— Да видим — каза Дантон — с какво мога да ви бъда полезен?
Жилбер извади от джоба си хартията, която му беше дал Калиостро и я връчи на Дантон.
— А! — каза той. — Вие идвате от негова страна… Е, добре, какво желаете?
— Свободата на една жена, затворена в Абатството.
— Името й?
— Графиня Дьо Шарни.
Дантон взе един лист хартия и написа заповед за освобождаване.
— Вземете — каза той, — имате ли и други за спасяване? Говорете! Бих искал с най-голямо желание да мога да спася всичките нещастници!
Жилбер се поклони.
— Получих това, което желаех — каза той.
— Вървете, господин Жилбер. И ако някога имате нужда от мен, елате и ме намерете направо, като мъж при мъж, без посредници — ще бъда много щастлив да направя нещо за вас.
После, докато го изпращаше, прошепна:
— Ах! Да имах само за двайсет и четири часа вашата репутация на почтен човек, господин Жилбер!
И като затвори вратата след доктора, той въздъхна и обърса потта, която се стичаше по челото му.
Като приносител на скъпоценния документ, който му връщаше живота на Андре, Жилбер се яви в Абатството. Въпреки че беше почти полунощ, заплашителни групи се навъртаха в околностите на затвора.
Жилбер мина сред тях и почука на вратата. Мрачната врата с нисък свод се отвори.
Жилбер мина, потръпвайки, — този нисък свод беше сякаш не свод на затвор, а на гробница.
Той представи заповедта на директора.
Заповедта разпореждаше да бъде освободено на мига лицето, което ще посочи доктор Жилбер. Жилбер посочи графиня Дьо Шарни и директорът нареди на един ключар да отведе гражданина Жилбер в стаята на затворничката.
Жилбер последва ключаря, изкачи след него три етажа по една малка вита стълба и влезе в килията, осветена от една лампа.
Една жена, изцяло облечена в черно, бледа като мрамор под траурното облекло, беше седнала до масата, върху която беше сложена лампата, и четеше една малка книга, подвързана с шагренова кожа и украсена със сребърен кръст.
Остатъци от огън догаряха в камината отстрани.
Въпреки шума, причинен от отварянето на вратата, тя изобщо не вдигна очи. При шума от приближаването на Жилбер тя пак не вдигна очи. Изглеждаше погълната от четенето или по-скоро от мислите си, тъй като Жилбер остана две или три минути пред нея, без да я види да преобръща страницата.
Ключарят беше затворил вратата зад Жилбер и стоеше отвън.
— Госпожо графиньо… — каза най-накрая Жилбер.
Андре вдигна очи и за миг погледна, не вярвайки на очите си. Завесата на мислите й беше все още между погледа й и човека, който стоеше пред нея. После малко по малко погледът й се проясни.
— А! Това вие ли сте, господин Жилбер? — попита Андре. — Какво искате от мен?
— Госпожо — отвърна Жилбер, — носят се зловещи слухове за това, което утре ще стане в затворите.
— Да — каза Андре, — изглежда, че ще трябва да ни изколят. Но вие знаете, господин Жилбер, че съм готова да умра.
Жилбер се поклони.
— Дойдох да ви потърся, госпожо — каза той.
— Дошли сте да ме потърсите? — изненадана попита Андре. — И къде ще ме водите?
— Където искате, госпожо — вие сте свободна.
И той й показа заповедта за освобождаване, подписана от Дантон. Тя прочете тази заповед. Но вместо да я върне на доктора, я задържа в ръката си.
— Би трябвало да се усъмня, докторе — каза тя, опитвайки се да се усмихне: нещо от което лицето й сякаш се беше отучило. — В това, че сте дошли, за да ми попречите да умра.
— Госпожо, има едно съществувание на света, което ми е по-скъпо, отколкото би ми било някога онова на майка ми и баща ми, ако Бог ме беше дарил с майка и баща — то е вашето!
— Да, и ето защо вече веднъж не удържахте на думата си.
— Удържах на думата си, госпожо — изпратих ви отровата.
— По сина ми!
— Не съм ви казвал по кого ще я изпратя.
— Значи вие сте мислили за мен, господин Жилбер? Значи заради мен сте влезли в бърлогата на лъва? Значи сте излезли оттам с талисмана, който отваря вратите?