— Казах ви, госпожо, че докато съм жив, вие не можете да умрете.
— О! Този път, все пак мисля, че съм се хванала добре за смъртта, господин Жилбер! — каза Андре с усмивка, която беше по-ясно изразена от първата.
— Госпожо, заявявам ви, че дори да ми се наложи да използвам сила, за да ви изтръгна оттук, вие няма да умрете.
Без да отговори, Андре разкъса на четири заповедта за освобождаване и хвърли парчетата в огъня.
— Опитайте! — каза тя.
Жилбер нададе вик.
— Господин Жилбер — подхвана Андре, — отказах се от идеята за самоубийство. Но изобщо не съм се отказала от тази за смъртта.
— О, госпожо! — каза Жилбер.
— Господин Жилбер, искам да умра!
От Жилбер се изтръгна стенание.
— Всичко, което искам от вас, е да се опитате да намерите тялото ми, да го спасите, мъртво, от оскърбленията, които приживе не избегна… Господин Дьо Шарни почива в подземната гробница в замъка си в Бурсон — там прекарах единствените щастливи дни в живота си. Желая да почивам до него.
— О, госпожо! В името на Бога, заклевам ви…
— А аз, господине, в името на моето нещастие, ви моля!
— Добре, госпожо. Вие го казахте, аз трябва да се подчиня във всяко отношение. Оттеглям се, но не съм победен.
— Не забравяйте последното ми желание, господине — каза Андре.
— Ако не ви спася въпреки волята ви, госпожо — каза Жилбер, — то ще бъде изпълнено.
И като се поклони още веднъж на Андре, Жилбер се оттегли. Вратата се затвори след него с онзи злокобен звук, характерен за вратите на затворите.
169.
Втори септември
Случи се онова, което предвиди Дантон: при откриването на заседанието Тюрио направи в Събранието предложението, което бе формулирано от министъра на правосъдието предишната вечер. Събранието не го разбра. Вместо да го гласува в девет часа сутринта, то заспори, проточи във времето и го гласува в един часа следобед.
Беше твърде късно!
Тези четири часа забавиха с един век свободата на Европа.
Талиен беше по-ловък.
Натоварен от Комуната да даде заповед на министъра на правосъдието да се яви в общината, той написа:
Господин министър,
при получаването на настоящото, явете се в Кметството.
Само че сбърка адреса! Вместо да постави: „За министъра на правосъдието“, той написа: „За министъра на войната.“
Очакваха Дантон, но стана така, че се яви Серван, съвсем объркан, питайки какво се иска от него. От него не се искаше абсолютно нищо.
Недоразумението се изясни. Но номерът мина.
Ние казахме, че Събранието, гласувайки в един часа, бе гласувало твърде късно. Действително Комуната, която не проточваше нещата, се беше възползвала от това време.
Какво искаше Комуната? Тя искаше клане и диктатура.
Ето как действаше тя.
Така, както бе казал Дантон, убийците не бяха толкова многобройни, колкото се смяташе.
През нощта на 1 срещу 2 септември, докато Жилбер напразно се опитваше да измъкне Андре от Абатството, Марат бе хвърлил своите кучета по клубовете и по секциите. Но колкото и да бяха побеснели, те оказаха малко въздействие в клубовете и четирийсет и осемте секции. Само две секции, секцията в Поасоние и тази в Люксембург, бяха гласували за клането.
Колкото до диктатурата, Комуната чувстваше, че не може да я заграби по друг начин, освен с помощта на тези три имена: Марат, Робеспиер и Дантон. Ето защо тя беше накарала да бъде дадена заповед на Дантон да дойде в общината.
Видяхме, че Дантон беше предвидил удара. Дантон изобщо не получи писмото и вследствие на това не се яви.
Ако го беше получил, ако „грешката“ на Талиен не беше изпратила писмото във военното министерство, когато трябваше да бъде отнесено в Министерството на правосъдието, може би Дантон нямаше да се осмели да не се подчини.
Комуната беше принудена да вземе решение в негово отсъствие. Тя реши да избере един надзорен комитет. Само че в комитета можеха да бъдат избрани само членове на Комуната.
Все пак ставаше въпрос да бъде вкаран Марат в този комитет по клането — това беше истинското име, което му се полагаше! Но как да се направи? Марат въобще не беше член на Комуната.
Панис беше този, който се зае с въпроса. Чрез своя бог Робеспиер и чрез шурея си Сантер той имаше такава тежест в общината — добре разбирате, че Панис, бивш прокурор, извратен и твърд ум, беден нищожен автор на няколко смешни стиха, сам по себе си не би могъл да има никакво влияние, — но както казахме, чрез Робеспиер и Сантер той имаше такава тежест в общината, че беше натоварен да избере трима членове, които да оглавят комитета по надзора.
Панис не се осмели да упражни сам тази странна власт. Той присъедини към себе си трима от своите колеги: Сержан, Дюплен и Журдьой. Тези пък, от своя страна, добавиха още пет души: Дефорж, Ланфан, Жермер, Льоклер и Дюрфор.