Гръм от аплодисменти посрещна тези думи. Тогава стана Лакроа и поиска на свой ред „да бъде наказван със смърт всеки, който непосредствено или по заобиколен път отказва да изпълни или възпрепятства по какъвто и да е начин изпълнението на дадените заповеди или на мерките, предприети от изпълнителната власт“.
Този път Събранието чудесно разбра какво се иска от него да гласува и че това е диктатура. То видимо одобри, но назначи една комисия от жирондисти, за да съставят декрета. За нещастие жирондистите бяха, както и Ролан, твърде почтени, за да имат доверие на Дантон.
Дискусията продължи чак до шест часа вечерта.
Дантон стана нетърпелив — той искаше да направи добро, а го принуждаваха да прави зло!
Той каза съвсем тихо една дума на Тюрио и излезе.
Какво беше казал съвсем тихо? Мястото, където можеше да бъде намерен, в случай че Събранието му повери властта.
Къде можеше да бъде намерен? На Марсово поле сред доброволците.
Какви бяха намеренията му, в случай че му бъдеше дадена властта? Да бъде признат за диктатор от онази маса хора, въоръжили се не за клане, а за война. Да влезе обратно с тях в Париж и да отнесе, като в грамадна мрежа, убийците към границата.
Той чака до пет часа вечерта. Никой не дойде.
Какво стана в това време със затворниците, които отвеждаха в Абатството?
Нека ги последваме — те вървят бавно и лесно ще ги настигнем.
Отначало фиакрите, в които бяха затворени, ги пазеха. Инстинктът за заплашващата го опасност караше всеки да се хвърли на дъното на колата и да се показва възможно най-малко през прозорците. Но онези, които бяха натоварени да ги карат, сами ги издадоха. Гневът на народа не се надигаше достатъчно бързо — те го разпалваха с думите си.
— Вижте — казваха те на минувачите, които се спираха, — ето ги предателите! Ето ги съучастниците на прусаците! Ето ги тези, които ще предадат градовете ни, ще изколят жените и децата, ако ги оставите зад гърба си, когато тръгнете към границата!
И при все това всичко това беше безсилно, защото, както беше казал Дантон, убийците бяха рядкост. Постигнаха разгневяване, викове, заплахи, но всичко спираше дотам.
Шествието премина по кейовете, по Пон Ньоф, по улица „Дофен“.
Не бяха успели да изчерпят търпението на затворниците. Не бяха успели да подтикнат ръката на народа към убийство. Приближаваха към Абатството, бяха на кръстовището Бюси — беше време да помислят.
Ако оставеха задържаните да влязат в затвора, ако ги убиеха, след като вече са влезли, щеше да бъде очевидно, че това е обмислена заповед на Комуната да бъдат убити, а не спонтанното възмущение на народа.
Късметът дойде на помощ на лошите намерения, на кървавите планове.
На кръстовището Бюси се издигаше един от онези театри, където записваха доброволци.
Имаше струпване на хора и фиакрите бяха принудени да спрат.
Случаят беше удобен. Ако го изпуснеха, друг повече нямаше да се яви.
Един човек, отстранен от ескорта, се беше оставил да го отстранят. Той се качи на стъпенката на първата кола със сабя в ръка и мушна с нея няколко пъти наслуки в колата, изваждайки я почервеняла от кръв.
Единият от арестуваните имаше тръстиков бастун. С този бастун той се опита да парира ударите. Той закачи един от хората от ескорта по лицето.
— Ах, разбойници! — провикна се този. — Ние ви пазим, а вие ни удряте! При мен, другари!
Двайсетина души, които чакаха само този зов, се хвърлиха от тълпата, въоръжени с пики и с ножове, привързани за дълги пръти. Те започнаха да мушкат с пиките и ножовете през прозорците на колите и се чуха викове на болка, а кръвта на жертвите потече през пода на колите, оставяйки следи по улицата.
Кръвта зовеше за кръв — клането беше започнало. То щеше да продължи четири дни.
Затворниците, наблъскани в Абатството още от сутринта, бяха преценили по мрачните лица на пазачите си и по някоя и друга дума, изпусната от тях, че се подготвя нещо мрачно. Имаше заповед на Комуната във всички затвори през този ден часът за храна да се измести по-напред. Какво ли искаше да каже тази промяна в навиците на тъмницата? Само нещо злокобно, разбира се. Така че затворниците чакаха с безпокойство.
Към четири часа далечният ропот на тълпата започна да се блъска като първите вълни на надигащия се прилив в подножието на зидовете на затвора. Някои успяха през зарешетените прозорци на куличката, която гледаше към улица „Сен Маргьорит“, да забележат фиакрите. Тогава ревовете на ярост и болка нахлуха в затвора през всички отвори и викът: „Ето убийците!“, се разнесе по коридорите, проникна по стаите и дори до най-дълбоките килии.