После се чу друг вик:
— Швейцарците! Швейцарците!
В Абатството имаше петстотин швейцарци. С голяма мъка бяха успели да ги отърват от народния гняв на 10 август. Комуната познаваше омразата на народа към червените униформи. Да се накара народът да започне клането от швейцарците беше един прекрасен начин да бъде въвлечен в делото.
Бяха необходими почти два часа, за да бъдат избити петстотинте нещастници. После, след като и последният беше убит, — а той беше майор Рийдинг, чието име вече сме споменавали, — поискаха свещениците.
Свещениците отвърнаха, че нямат нищо против да умрат, но желаят да се изповядат.
Желанието им беше удовлетворено — дадоха им два часа отсрочка.
За какво бяха използвани тези два часа? За формирането на един трибунал.
Кой формира този трибунал? Кой го председателстваше? Майар.
170.
Майар
Човекът от 14 юли, човекът от 5 и 6 октомври, човекът от 20 юни, човекът от 10 август трябваше също така да стане човекът от 2 септември.
Само че бившият пристав от Шатле трябваше да придаде някаква форма, един тържествен ход, една привидност на законност на клането — той искаше аристократите да бъдат избити, но да бъдат избити законно, убити по присъда, произнесена от народа, на който той гледаше като на единствения непогрешим съдия, който така също единствен имаше правото да оправдава.
Преди Майар да създаде своя трибунал, вече близо двеста души бяха изклани.
Само един беше спасен — абатът Сикар.
Двамина други, минали през един прозорец благодарение на блъсканицата, се бяха намерили сред комитета на секцията, която заседаваше в Абатството. Това бяха журналистът Паризо и интендантът на кралския дом Ла Шапел. Членовете на комитета накараха бегълците да седнат при тях и по този начин те бяха спасени. Но не трябва да се благодари на убийците, че тези двамата им се изплъзнаха — грешката не беше тяхна.
Ние бяхме казали, че едно от любопитните неща, на които се натъкнахме при посещението си в архивите на полицията, беше назначаването на Марат в комитета по надзора. Едно друго, не по-малко любопитно нещо е регистърът на Абатството, все още и днес изцапан с петна от кръвта, която пръскаше чак до членовете на трибунала.
Накарайте да ви покажат този регистър на вас, които търсите вълнуващи спомени, и ще видите всеки миг по полетата отдолу на една от тези две забележки, написани с едър, красив, премерен, съвършено четлив почерк, както казахме под едната или другата от тези забележки: „Убит по присъда от народа“ или „Оправдан от народа“, това име: Майар.
Последната бележка е повторена четирийсет и три пъти.
Значи Майар е спасил в Абатството живота на четирийсет и трима души.
Впрочем, докато той влиза в длъжност към девет или десет часа вечерта, да последваме двама души, които излизаха от якобинския клуб и се упътваха към улица „Сент Ан“.
Това бяха великият жрец и адептът, учителят и ученикът — Сен-Жюст и Робеспиер.
Сен-Жюст, който ни се мерна вечерта, когато приемаха тримата нови масони в ложата на улица „Платриер“, Сен-Жюст с бледия си неясен цвят на лицето, твърде бял за лицето на мъж, твърде блед за жена, с колосаната си корава вратовръзка, ученик на един студен, сух и твърд учител, който беше по-твърд, по-сух и по-студен от своя учител!
За учителя имаше някакво чувство в онези битки на политиката, където човек се сблъсква с човека, а страстта — със страстта.
За ученика онова, което ставаше, беше само една партия шах в голям мащаб, в която залогът беше животът. Внимавайте да не спечели той, вие, които играете срещу него. Защото той ще бъде неумолим и няма да прояви милост към губещите!
Несъмнено Робеспиер си имаше своите причини, за да не се прибира тази вечер у Дюпле.
Сутринта беше казал, че вероятно ще отиде на село.
Малката стая в хотела, осигурена му от Сен-Жюст, млад човек, бихме могли да кажем дори все още дете неизвестно, му се струваше може би по-сигурна, отколкото собствената му.
И двамата влязоха там към единайсет часа.
Безполезно е да питаме за какво говореха тези двама души: те говореха за клането. Само че единият говореше с престорената и прекалена чувствителност на философ от школата на Русо, а другият със студенината на математик от школата на Кондияк.
Робеспиер, като крокодила от баснята, понякога оплакваше онези, които осъждаше.
Влизайки в стаята си, Сен-Жюст постави шапката си на един стол, развърза вратовръзката си и свали дрехата си.
— Какво правиш? — попита го Робеспиер.