Сен-Жюст го погледна така учудено, че Робеспиер повтори:
— Попитах те какво правиш?
— Лягам си, по дяволите! — отвърна младият човек.
— И защо си лягаш?
— Ами за да правя онова, което се прави в леглото, да спя.
— Как! — провикна се Робеспиер. — Ти мислиш да спиш в подобна нощ?
— Защо пък не?
— Когато падат или ще паднат хиляди жертви, когато тази нощ ще бъде последна за толкова много хора, които все още дишат тази вечер и които ще свършат живота си утре, ти мислиш да спиш!
Сен-Жюст се замисли за миг.
— Да, вярно е — каза той, — знам това, но също така знам, че това е едно необходимо зло, щом ти си го позволил. Предположи една жълта треска, предположи една чума, предположи едно земетресение, от което ще умрат повече хора, отколкото сега, и няма да последва нищо добро за обществото. Докато от смъртта на враговете ни ще последва безопасност за нас. Съветвам те да се прибереш у дома, да си легнеш, както си лягам аз, и да се опиташ да заспиш, както ще спя аз.
И като каза тези думи, безстрастният и хладен политик си легна в леглото.
— Сбогом — каза той, — до утре!
И заспа.
Сънят му беше така дълъг, така спокоен и така мирен, сякаш в Париж не се случваше нищо извънредно. Беше заспал към единайсет и половина часа вечерта, а се събуди към шест часа сутринта.
Сен-Жюст видя нещо като сянка между себе си и светлината. Той се обърна към прозореца и разпозна Робеспиер. Той помисли, че след като си е тръгнал предишната вечер, Робеспиер вече се е върнал.
— Кой те домъкна отново така рано? — попита той.
— Никой — каза Робеспиер, — не съм излизал.
— Какво! Не си излизал ли?
— Не.
— Не си лягал?
— Не.
— Не си спал?
— Не.
— И къде прекара нощта?
— Тук, прав, с чело, залепено на стъклото, слушайки шума от улицата.
Робеспиер не лъжеше — било от съмнения, било от страх, било от угризения, той не беше мигнал дори за миг! Колкото до Сен-Жюст, сънят му през тази нощ не беше по-различен, отколкото през други нощи.
Впрочем от другата страна на Сена, в самия двор на Абатството имаше един човек, който не беше спал повече от Робеспиер. Този човек се беше облегнал на ъгъла на последното караулно помещение, водещо към двора и почти скрито в полумрака.
Ето зрелището, което представляваше това караулно помещение, превърнато в трибунал.
Около една широка маса, отрупана със саби, шпаги и пистолети, осветявана от две медни лампи, чиято светлина беше необходима дори посред бял ден, бяха насядали дванайсет души.
По мрачните им лица и могъщите форми, по червените калпаци и късите куртки, които покриваха раменете им, се познаваше, че са хора от народа.
Един тринайсети сред тях, с черна износена дреха, бяла жилетка и къси панталони, с тържествено и зловещо лице, ги председателстваше.
Той, може би единственият, който знаеше да чете и пише, имаше пред себе си един затворнически регистър, хартия, пера и мастило.
Тези мъже бяха съдиите в Абатството, страховити съдии, издаващи присъди без право на обжалване, които на мига биваха привеждани в изпълнение от петдесетина палачи, въоръжени със саби, ножове и пики, които чакаха в двора и от тях струеше кръв.
Председателят беше приставът Майар.
Сам ли беше дошъл? Или беше изпратен от Дантон, който би искал да направи в другите затвори, сиреч в Карм, в Шатле и във Форс, онова, което се правеше в Абатството — да спаси няколко души?
Никой не знае.
На 4 септември Майар изчезна. Вече не го виждаха, не се чуваше да се говори за него. Той беше като удавен, като потънал в кръвта.
Дотогава от предишната вечер от десет часа той председателстваше трибунала.
Той беше дошъл, той беше поставил тази маса, той беше накарал да му донесат затворническия регистър, той беше посочил измежду дошлите първи наслуки дванайсет съдии. После беше седнал по средата на масата. Шестима от заседателите бяха седнали от дясната му страна и шестима от лявата, а клането беше продължило, но този път с нещо като ред.
Четяха името, внесено в регистъра. Надзирателите отиваха да търсят затворника. Майар разказваше за причините за затварянето му. Затворникът се явяваше. Председателят се консултираше с поглед с колегите си. Ако затворникът биваше осъден, Майар се задоволяваше да каже:
— Във Форс!
Тогава външната врата се отваряше и осъденият падаше под ударите на колячите.
Ако пък, напротив, затворникът биваше оправдан, черното привидение се надигаше, поставяше ръка върху главата му и казваше:
— Да бъде освободен!
И затворникът биваше спасен.
В момента, когато Майар се беше явил при вратите на затвора, един човек се беше отделил от стената и беше застанал пред него. При първите думи, разменени между двамата, Майар беше познал този човек и в знак може би не на подчинение, но най-малкото на снизходителност бе свел високата си снага пред него.