После го беше вкарал в затвора и когато масата беше донесена и трибуналът учреден, му беше казал:
— Стойте там и когато дойде лицето, което ви интересува, направете ми знак.
Мъжът се беше облакътил в ъгъла и от вечерта стоеше там безмълвен, неподвижен, чакащ. Този човек беше Жилбер.
Той се беше заклел да не остави Андре да умре и се опитваше да сдържи клетвата си.
От четири до шест часа сутринта колячите и съдиите си поеха за малко дъх — в шест часа похапнаха.
През трите часа, докато траеше сънят и почивката, катафалки, изпратени от Комуната, дойдоха и вдигнаха труповете.
После, понеже в двора имаше три пръста съсирена кръв и краката се пързаляха по нея, понеже щеше да отнеме много време да я мият, донесоха стотина снопа слама, които разпръснаха по паважа и покриха дрехите на жертвите и особено тези на швейцарците.
Дрехите и сламата попиваха кръвта.
Но докато съдиите и колячите спяха, затворниците бяха будни, разтърсени от ужас.
Все пак, когато виковете спряха, когато повикването се прекрати, те си възвърнаха донякъде надеждата — може би само известно число осъдени бяха посочени на убийците. Може би клането щеше да се ограничи с швейцарците и гвардейците на краля. Тази надежда продължи кратко.
Към шест и половина крясъците и повикването започнаха отново. Тогава един от тъмничарите слезе и каза на Майар, че затворниците са готови да умрат, но искат да изслушат литургия.
Майар сви рамене, но все пак се съгласи с искането. Впрочем той беше зает да изслушва поздравленията, които му предаваше от името на Комуната един неин пратеник, един дребен човек с благо лице, с кафяви дрехи и малка перука. Този човек беше Бийо-Варен.
— Храбри граждани! — каза той на колячите. — Вие прочиствате обществото от големи виновници! Общината не знае как да ви се отблагодари. Разбира се, плячката от мъртвите би трябвало да ви принадлежи. Но това ще прилича на кражба. Като обезщетение за тази загуба, аз съм натоварен да предложа на всеки един от вас двайсет и четири ливри, които ще ви бъдат изплатени незабавно.
И действително Бийо-Варен накара на мига да раздадат на колячите надницата за тяхната кървава работа.
Ето какво се беше случило, което обясняваше това парично възнаграждение от Комуната.
Вечерта на 2 септември някои от онези, които убиваха, — те бяха малцина на брой, мнозинството принадлежеше към дребните търговци от околността, — някои от онези, които убиваха, бяха без обувки и чорапи. Така че поглеждаха със завист към обувките на аристократите. От това последва, че те отправиха искане към секцията да им бъде разрешено да сложат на краката си обувките на мъртвите. Секцията се съгласи.
Оттогава Майар забеляза, че те не смятат за нужно да питат и следователно вземаха вече не само обувките, но и всичко, което беше годно за вземане.
На Майар му се стори, че покваряват клането му и докладва на Комуната. Оттам беше и посланичеството на Бийо-Варен и религиозното мълчание, с което го изслушаха.
В това време затворниците слушаха литургия. Проповедта произнесе абат Ланфан, който беше проповедник на краля, а я отслужваше абат Дьо Растиняк, религиозен писател.
Това бяха двама старци с бели коси и достолепни лица, чиято реч, проповядваща от нещо като трибуна смирение и вяра, имаше възвишено и благотворно влияние върху тези нещастници.
В момента, когато всички бяха на колене и получаваха благословията на абат Ланфан, повикването започна отново.
Първото произнесено име бе това на утешителя. Той направи един знак, довърши молитвата си и последва онези, които бяха дошли да го вземат.
Вторият свещеник остана и продължи зловещото увещаване. После на свой ред беше повикан и на свой ред последва онези, които бяха дошли да го вземат.
Затворниците останаха сами.
Тогава разговорът стана мрачен, ужасен, странен. Те спореха за начина на приемане на смъртта и върху шансовете за едно по-продължително или по-кратко изтезание.
Едни искаха да подадат главата си, за да падне тя от един удар, други да вдигнат ръце, за да може смъртта да проникне от всички страни в гърдите им, трети, най-накрая — да държат ръцете си зад гърба, за да не окажат никаква съпротива.
Един млад човек се отличи, казвайки:
— Ще узная кое е по-добре.
Той се изкачи до една малка куличка, чийто зарешетен прозорец гледаше към двора, където ставаше клането и оттам започна да изучава смъртта. После се върна обратно и каза: