— Онези, които умират по-бързо, са тези, които имат щастието да бъдат ударени в гърдите.
В този момент се чуха думите: „Боже мой, идвам при вас!“, последвани от една въздишка.
Един човек току-що беше паднал на земята и се мяташе по плочите.
Това беше господин Дьо Шантрейн, полковник от конституционната гвардия на краля.
Той се бе пронизал три пъти с нож в гърдите.
Затворниците наследиха ножа му. Но те се удряха колебливо и само един успя да се убие.
Там имаше три жени: две млади момичета, притискащи се отстрани на двама старци, и една жена в траур, спокойна, коленичила, молеща се и усмихната в своята молитва.
Двете млади момичета бяха госпожиците Дьо Казот и Дьо Сомбрьой.
Двамата старци бяха техните бащи.
Младата жена в траур беше Андре.
Извикаха господин Дьо Монморен.
Както си спомняте, господин Дьо Монморен беше бившият министър, който беше издал паспортите, с чиято помощ кралят се беше опитал да бяга. Тази личност беше толкова непопулярна, че предишния ден един младеж, който носеше името му, едва се беше измъкнал да не бъде убит.
Господин Дьо Монморен изобщо не беше дошъл да слуша увещанията на двамата свещеници. Той беше останал в стаята си, яростен, отчаян, призоваващ враговете си, искаше оръжие, разтърсваше железните решетки на затвора си и разби една дъбова маса, чиито дъски бяха два палеца дебели.
Трябваше да го отмъкнат насила пред трибунала. Той влезе в караулното блед, с пламтящ поглед и вдигнати юмруци.
— Във Форс! — каза Майар.
Бившият министър прие думите такива, каквито изглеждаха, и помисли, че просто го превеждат другаде.
— Председателю — каза той на Майар, — защото ти харесва да те наричат така, надявам се, че ще накараш да ме отведат с кола, за да си спестя оскърбленията на твоите убийци.
— Накарайте да докарат една кола за господин Дьо Монморен — каза Майар с изящна учтивост.
После каза на господин Дьо Монморен:
— Направете си труда да седнете, докато чакате колата си, господин графе.
Графът седна, ръмжейки.
Пет минути по-късно съобщиха, че колата чака. Някакъв статист бе разбрал ролята, която имаше да играе в тази драма, и подаваше репликата си.
Отвориха фаталната врата, онази, която водеше към смъртта и господин Дьо Монморен излезе.
Не бе направил и три крачки, когато падна, поразен от двайсетина удара с пика.
После дойдоха други затворници, чиито имена останаха погребани в забравата.
Сред всички тези неизвестни имена едно произнесено име блесна като пламък — това на Жак Казот. На озарения Казот, който десет години преди революцията бе предрекъл на всекиго съдбата, която го очакваше. На Казот, авторът на „Влюбеният дявол“, „Оливие“, „Хиляда и една дивотии“, човека с лудешко въображение, с душа, често изпадаща в екстаз и пламенно сърце, който с ярост бе прегърнал каузата на контрареволюцията и който в писмата си, адресирани до неговия приятел Путо, чиновник в интендантството на цивилната листа, беше изразил мнения, които по времето, до което сме стигнали, се наказваха със смърт.
Дъщеря му беше служила за секретарка при писането на тези писма и когато бяха арестували баща й, Елизабет Казот бе дошла да поиска своя дял от затвора.
Ако роялистките убеждения бяха позволени на някого, то това бе, разбира се, шейсет и пет годишният старец, чиито нозе бяха враснали в монархията на Луи XIV и който за приспиване на Бургундския херцог беше съчинил двете песни, станали популярни „В самата среда на Ардените“ и „Кръстнице, трябва да ми стоплиш леглото“! Но това бяха доводи за философите, а не за колячите от Абатството. Така че Казот беше осъден предварително.
Като видя красивия старец с бели коси, пламтящ поглед и вдъхновено лице, Жилбер се отдели от стената и направи движение да тръгне насреща му. Майар видя това движение. Казот вървеше напред, облягайки се на дъщеря си. Но влизайки в караулното, тя разбра, че е пред съдиите. Тогава остави баща си и с молитвено долепени ръце замоли този кървав трибунал с такива нежни думи, че съдебните заседатели на Майар започнаха да се колебаят. Бедното дете видя, че под грубите обвивки има сърца, но че за да ги намери, трябва да слезе чак в бездните. Та се хвърли натам със сведена глава и със състраданието за водач. Тези хора, които не знаеха какво са сълзите, тези мъже плачеха! Майар обърса с опакото на дланта си онези сухи и твърди очи, които от двайсет часа, без нито веднъж да се сведат надолу, съзерцаваха клането.
Той протегна ръка и каза:
— Да бъде освободен!
Девойката не знаеше какво да мисли.
— Не се страхувайте — каза Жилбер. — Баща ви е спасен, госпожице!
Двама от съдиите станаха и придружиха Казот чак до улицата от страх да не би някоя фатална грешка да не върне смъртта при жертвата, която й бяха отмъкнали.