Кралицата я беше обичала, както беше обичала госпожа Дьо Гемене, госпожа Дьо Марсан, госпожа Дьо Полиняк. Но лекомислена, непостоянна и неустойчива в чувствата си, тя може би я беше накарала да страда като приятелка толкова, колкото беше накарала Шарни да страда като любовник. Само че, както видяхме, любовникът я изостави. Приятелката й, напротив, й остана вярна.
И двамата загинаха за тази, която бяха обичали.
Спомняте си онази вечеринка в Павилиона на Флора, където отведохме читателя. Госпожа Дьо Ламбал приемаше в апартаментите си и кралицата се срещаше там с онези, които сама не можеше да приеме: Сюло и Барнав в Тюйлери, Мирабо в Сен Клу.
Известно време след това госпожа Дьо Ламбал се беше оттеглила в Англия. Тя можеше да си остане там и да живее дълго. Доброто и нежно създание, знаейки, че Тюйлери е заплашен, се върна да заеме мястото си.
На 10 август тя беше разделена от приятелката си. Най-напред отведена в Тампъл заедно с кралицата, тя беше почти незабавно преведена във Форс, където се беше почувствала смазана от товара на своята преданост. Тя беше искала да умре до кралицата, заедно с кралицата. Пред очите й смъртта може би щеше да й се стори сладка. Далеч от кралицата, тя нямаше смелостта да умре. Тя изобщо не беше жена със закалката на Андре. Беше се поболяла от ужас.
Госпожа Ламбал подозираше за надигналата се срещу нея омраза. Затворена в една от горните стаи на затвора заедно с госпожа Дьо Навар, тя беше видяла на втори срещу трети тръгването на госпожа Дьо Турзел. Това беше все едно че са й казали: „Вие оставате, за да умрете.“
Така че, легнала в леглото си и загръщаща се със завивките при всяко надигане на виковете, достигащи до нея, както прави някое дете, когато се страхува, тя припадаше всяка минута и когато идваше на себе си, казваше:
— О, Боже мой! Надявах се, че съм мъртва!
И добавяше:
— Ако можеше да се умре така, както се припада! Това не е нито много болезнено, нито много трудно.
Впрочем убийствата бяха навсякъде — в двора, при вратите, във вътрешните стаи. Миризмата на кръв достигаше до нея като мрачно изпарение.
В осем часа сутринта вратата на стаята се отвори. Този път ужасът й беше толкова голям, че тя не припадна и не се скри под завивките си.
Тя обърна глава и видя двама национални гвардейци.
— Хайде, ставайте, госпожо! — каза грубо единият от тях на принцесата. — Трябва да вървим в Абатството.
— О, господа! — каза тя. — Не ми е възможно да напусна леглото. Толкова съм слаба, че не бих могла да вървя.
После добави с едва доловим глас:
— Ако е, за да ме убиете, ще ме убиете тук толкова добре, колкото и другаде.
Единият от мъжете се наведе над ухото й, докато другият дебнеше на вратата.
— Подчинете се, госпожо — каза й той. — Ние искаме да ви спасим.
Двамата мъже излязоха и госпожа Дьо Навар й помогна да се облече или по-скоро я облече.
След десет минути двамата мъже влязоха отново.
Принцесата беше готова. Само че, както беше казала, не можеше да върви — бедната жена се тресеше с цялото си тяло. Тя хвана ръката на националния гвардеец, който й бе говорил, и облегната на нея, слезе по стълбите.
Стигайки до караулното, тя изведнъж се намери пред кървавия трибунал, председателстван от Ебер.
При вида на тези мъже с навити ръкави, които се бяха провъзгласили за съдии, при вида на тези мъже с окървавени ръце, които се бяха превърнали в палачи, тя припадна.
Три пъти попитана, тя три пъти припада, без да може да отговори.
— Ама това е защото искат да ви спасят! — повтаряше й съвсем тихо на ухото мъжът, който вече й беше говорил.
Това обещание възвърна малко силите на нещастната жена.
— Какво искате от мен, господа? — прошепна тя.
— Коя сте вие? — попита Ебер.
— Мари-Луиз дьо Савоа-Каринян, принцеса Дьо Ламбал.
— Вашата длъжност?
— Главен интендант на кралицата.
— Знаете ли нещо за заговорите на двора от десети август?
— Не зная дали е имало заговори на десети август, но и да е имало, аз съм им съвсем чужда.
— Закълнете се в свободата, в равенството, в омраза към краля, кралицата и монархията.
— Лесно ще се закълна в първите две. Но не мога да се закълна в другото, което не е в сърцето ми.
— Ама закълнете се — каза й съвсем тихо националният гвардеец — или сте мъртва!
Принцесата протегна двете си ръце и олюлявайки се направи една инстинктивна крачка към вратата.