— Ама закълнете се, де! — каза й нейният покровител.
Тогава, сякаш в ужаса си от смъртта би се уплашила да произнесе един срамен обет, тя постави ръка на устата си, за да потисне думите, които биха могли да се изтръгнат въпреки волята й. Няколко стенания преминаха през пръстите й.
— Тя се закле! — извика националният гвардеец, който я придружаваше.
После добави съвсем тихо:
— Излезте бързо през вратата, която е пред вас, на излизане викайте: „Да живее нацията!“, и вие сте спасена.
Излизайки, тя се оказа в ръцете на един коляч, който я очакваше. Той бе големият Никола, същият, който беше отрязал главите на двамата телохранители във Версай. Този път той беше обещал да спаси принцесата.
Повлече я към нещо безформено, тръпнещо и окървавено, казвайки й съвсем тихо:
— Викайте: „Да живее нацията!“, ама викайте, хайде де: „Да живее нацията!“…
Несъмнено тя щеше да извика. За нещастие отвори очи — намираше се срещу една планина от трупове, върху която един човек тъпчеше с подкованите си обувки, карайки да избликва кръв под краката му, както някой гроздоберач кара да избликва сокът от гроздето.
Тя видя това ужасно зрелище и не можа да нададе друг вик, освен този:
— Пфу! Ужас!…
Заглушиха вика й. Казват, че свекърът й, господин Дьо Пентивер бил дал сто хиляди франка, за да бъде спасена.
Избутаха я в тесния проход, водещ от улица „Сен Антоан“ към затвора, който наричаха сокакът на свещениците, когато един негодник, един перукер, наречен Шарло, който идваше да се запише като барабанчик при доброволците, проби веригата, образувана около нея, и смъкна бонето й с една пика.
Дали искаше само да свали бонето й? Дали искаше да я удари в лицето?
Потече кръв! Кръвта вика за кръв — един мъж хвърли една цепеница по принцесата. Цепеницата я удари отзад по главата, тя залитна и падна на едно коляно.
Вече нямаше начин да бъде спасена — от всички страни я докопаха мушкащи саби и протегнати пики.
Тя дори не нададе вик. В действителност тя беше мъртва след последните произнесени от нея думи.
Едва бе издъхнала — а може би и още да беше жива, — когато се нахвърлиха върху нея. За миг дрехите й бяха разкъсани чак до долната риза. И потрепервайки с последните тръпки на агонията, тя остана гола.
Едно мръсно чувство бе ръководило убийците й и ги караше да бързат с разсъбличането. Искаха да видят това красиво тяло, което жените от Лесбос биха въздигнали в култ.
Гола, както Бог я е създал, я изложиха пред очите на всички на един крайпътен камък. Четирима мъже се настаниха пред този камък, миейки и подсушавайки кръвта, която течеше от седемте й рани. Пети я показваше с една пръчица и разказваше с подробности за красотите, които, както казваше, са предизвиквали благосклонност към нея и които несъмнено бяха причинили смъртта й. Тя остана изложена така от осем часа до обед. Най-накрая се отегчиха от курса по скандална история, развиван над един труп. Дойде един мъж и отсече главата й.
Уви! Тази дълга и гъвкава като на лебед шия не оказа голяма съпротива!
Негодникът, който извърши това престъпление, може би още по-отвратително спрямо един труп, отколкото спрямо жив човек, се наричаше Гризон. Историята е по-неумолима от божествата — тя изтръгва едно перо от крилото си и го потапя в кръв. Тя написва едно име и това име е обречено на ненавистта на потомството! По-късно този човек беше гилотиниран като водач на банда крадци.
Втори човек на име Роди, разтвори гърдите на принцесата и изтръгна сърцето й.
Трети, наречен Мамен, завладя друга част от тялото й.
Тази бедна жена бе обезобразена така поради своята любов към кралицата. Явно кралицата беше твърде мразена!
Набиха на пики трите къса, отделени от тялото, и се запътиха към Тампъл.
Една огромна тълпа следваше тримата убийци. Но освен няколкото деца и няколкото пияни мъже, които бълваха през устата си заедно погълнатото вино и хулите, цялото шествие пазеше ужасено мълчание.
Дюкянът на един перукер беше по пътя. Влязоха в него. Човекът, който носеше главата, я постави на една маса.
— Фризирайте ми тази глава — каза той, — тя отива да види господарката си в Тампъл.
Перукерът вчеса великолепните коси на принцесата. После поеха отново по пътя към Тампъл, този път със силни викове. Това бяха виковете, които чу кралското семейство.
Убийците идваха, тъй като имаха гнусната идея да покажат на кралицата тази глава, това сърце и тази друга част от тялото на принцесата.
Те се явиха пред Тампъл.
Трицветната лента им преграждаше пътя. Тези мъже, тези убийци, тези колячи не се осмелиха да прекрачат през една лента!
Те искаха една депутация от шестима убийци — от които трима носеха късовете, за които говорихме, — да може да влезе в Тампъл и да обиколи донжона, за да покаже кървавите реликви на кралицата.