Молбата беше толкова благоразумна, че беше удовлетворена без спорове.
Кралят беше седнал и се правеше, че играе на табла с кралицата. Приближавайки се така, под предлог, че играят, затворниците поне можеха да разменят няколко думи скришом от общинарите.
Изведнъж кралят видя как един от тях затвори вратата и като се хвърли към прозореца, задърпа бързо завесите. Той се казваше Дожон, бивш семинарист, нещо като гигант, който поради големия си ръст бе наречен Шестстъпковият абат.
— Ама какво става? — попита кралят.
Този човек, възползвайки се от това, че кралицата му обръщаше гръб, направи знак с ръка на краля да не пита. Виковете, ругатните и заплахите достигаха чак до стаята въпреки затворените врати и прозорци. Кралят разбра, че става нещо ужасно — той постави ръка на рамото на кралицата, за да я удържи на мястото й.
В този момент почукаха на вратата и съвсем против волята си Дожон беше принуден да отвори. Това бяха офицерите от стражата и общинарите.
— Господа, в безопасност ли е семейството ми? — попита кралят.
— Да — отвърна един човек в униформа на Националната гвардия, носещ двоен еполет. — Но се носи слух, че в кулата вече няма никого и че вие всички сте избягали. Покажете се на прозореца, за да успокоите народа.
Като не знаеше какво става, кралят не виждаше никаква причина да не се подчини. Той направи едно движение, за да отиде до прозореца. Но Дожон го спря.
— Не правете това, господине! — каза той.
После, като се обърна към офицерите от Националната гвардия, добави:
— Народът трябва да показва повече доверие към своите магистрати.
— Е, добре — каза човекът с еполетите, — всичко това не е вярно. Искат да отидете до прозореца, за да ви покажат главата и сърцето на принцеса Дьо Ламбал, които са ви донесли, за да ви покажат как народът се отнася с тираните си. Така че ви съветвам да се покажете на прозореца, ако не искате да ви донесат всичко това тук.
Кралицата нададе вик и припадна в ръцете на госпожа Елизабет и на принцесата.
— Ах, господине! — каза кралят. — Можехте да спестите на кралицата съобщаването за това ужасно нещастие.
После, като показа с пръст групата на трите жени, добави:
— Вижте какво направихте!
Човекът сви рамене и излезе, пеейки Карманьолата.
В шест часа се яви секретарят на Петион, който идваше да наброи на краля две хиляди и петстотин франка. Като видя кралицата права и неподвижна, той помисли, че тя стои така от уважение към него и има добрината да я покани да седне.
„Майка ми стоеше така — казва принцесата в своите «Мемоари», — защото след онази ужасна сцена тя беше останала права и неподвижна, без да вижда нищо, което ставаше в стаята.“
Ужасът я беше превърнал в статуя.
172.
Валми
А сега за миг нека отвърнем очи от тези ужасяващи сцени на клането и да последваме в дефилетата на Аргон един от персонажите в нашата история, върху когото се крепят в този момент върховните съдбини на Франция.
Разбирате, че става въпрос за Дюмурие.
Както видяхме, Дюмурие, след като напусна министерския си пост, стана отново действащ генерал и след бягството на Лафайет получи званието главнокомандващ на Източната армия. Това назначение на Дюмурие беше нещо като чудо на интуицията от страна на хората, заемащи властта.
Действително Дюмурие беше мразен от едни и презиран от други. Но с повече късмет, отколкото беше имал Дантон на 2 септември, той беше единодушно признат за единствения човек, който би могъл да спаси Франция.
Жирондистите, които го назначиха, мразеха Дюмурие. Те го бяха вкарали в кабинета, а той, както си спомняте, ги беше накарал да излязат, и при все това те отидоха да потърсят него, неизвестния, в Северната армия и го направиха командващ генерал.
Якобинците мразеха и презираха Дюмурие. Обаче разбираха, че главната амбиция на този човек е славата и че той или ще победи, или ще се самоубие. Робеспиер не се осмели да го подкрепи заради лошата му репутация, но накара Кутон да го подкрепи.
Дантон не мразеше, нито пък презираше Дюмурие. Той беше от хората с могъщ темперамент, които преценяваха нещата от високо и които малко се безпокояха за репутацията, винаги готови сами да се възползват от пороците, ако биха могли чрез пороците да получат очаквания резултат. Само че Дантон, знаейки каква полза може да извлече от Дюмурие, не вярваше в неговата устойчивост. Той му изпрати двама души: единият беше Фабр д’Еглантен, сиреч неговата мисъл, а другият — Вестерман, сиреч ръката му.